Проклетата кауза

— Изглежда, си имал късмет — казах. — Макар да не съм много сигурна какво точно виждам. Май дойдох прекалено рано.

— Не, не, въобще не си подранила. Тези вертикални линии показват енергиите на установените гама-лъчи. Една линия отговаря на една енергия. Но повечето линии, които виждаш, са от околната радиация — посочи той към екрана.

— Нали разбираш, дори оловните тухли не могат да я ограничат напълно.

Седнах до него.

— Просто се опитвам да ти покажа, че пробата, която донесе, не излъчва гама-лъчи с висока енергия, когато се разлага. Ако погледнеш към този енергиен спектър, изглежда, че характеристиките на гама-лъчите са за уран 235. — Той почука по стъклото.

— Добре — казах. — Какво означава това?

— Добър материал — отговори той и ме погледна.

— Като използвания в ядрените реактори.

— Точно така. Ние го използваме за производство на горивни прътове и сачми. Но както вероятно знаеш, само 0,3 процента от урана е 235. Останалият е необогатен.

— Да. Останалият е 238 — потвърдих.

— Е, това е, което имаме тук.

— Ако той не излъчва гама-лъчи с висока енергия, как можеш да определиш това по енергийния спектър? — запитах.

— Германиевият кристал установи уран 235. А тъй като процентът му е много нисък, това показва, че пробата, с която работим, трябва да е необогатен уран.

— Значи не може да е преработено от реактор гориво — замислих се на глас.

— Не може — потвърди той. — В пробата ти няма разделен материал. Няма стронций, йодин, барий. Тях щеше да ги видиш още при теста със СЕМ.

— Не се появиха такива изотопи — съгласих се. — Само уран и други незначителни елементи, каквито можеш да очакваш по калта, донесена от нечии подметки.

Погледнах върховете и долините на екрана, които приличаха на ужасяваща кардиограма. Матюс си водеше някакви бележки.

— Ще искаш ли разпечатка от това? — запита той.

— Да, моля. За какво се използва необогатеният уран?

— Като цяло е безполезен — отговори той и натисна няколко клавиша.

— Ако не е от ядрена електроцентрала, откъде тогава се е появил?

— Най-вероятно от някакво място, където разделят изотопи.

— Например Оук Ридж, Тенеси — предположих.

— Те вече не се занимават с това. Но го правеха в продължение на години и сигурно имат складове с ураниев метал. Освен тях има и заводи в Портсмут, Охайо и Падука, Кентъки.

— Доктор Матюс — казах, — по всичко изглежда, че някой, който е имал ураниев метал по подметките си, го е вкарал в колата. Можеш ли да ми дадеш логично обяснение как или защо може да е станало това?

— Не — изгледа ме той озадачено. — Не мога.

Помислих си за назъбените и кълбовидни форми, които електронният микроскоп бе разкрил, и опитах отново:

— Защо някой би разтопявал уран двеста тридесет и осем? Защо биха го оформяли машинно?

Докторът продължаваше да ме гледа объркано.

— Използва ли се въобще за нещо? — попитах.

— Едрата промишленост не използва ураниев метал — отговори той. — Дори не и при ядрените електроцентрали, защото в тях горивните прътове или сачми са ураниев окис.

— Значи по-правилно е да запитам, за какво на теория би могъл да се използва ураниевият метал — уточних.

— По едно време в Министерството на отбраната се чудеха дали да не го използват за нанасяне на метално покритие върху танковете. Предполагаха, че от него могат да се правят и куршуми или разни видове снаряди. Чакай да си помисля. Май единственото друго нещо, за което става, е за предпазване на радиоактивен материал.

— Какъв вид радиоактивен материал? — запитах и усетих как адреналинът ми се покачва. — Например устройства за отработено гориво?

— Това щеше да е идеята, ако знаехме как да се отървем от ядрените отпадъци — отвърна той. — Нали разбираш, ако можехме да ги заровим на триста метра под планина Юка в Невада, тогава уран 238 щеше да се използва за уплътняване на транспортните контейнери.

— С други думи — казах, — ако отработеното гориво от някоя ядрена електроцентрала трябва да се премести, то ще трябва да се постави в нещо, а необогатеният уран е по-добра защита от оловото.

Той потвърди, че точно това е имал предвид, и ми върна пробата, защото тя представляваше улика, която щеше да се озове в съда някой ден. Нямаше начин да я оставя тук, макар да знаех как ще се чувства Марино, когато я върна в багажника му. Намерих го вън от колата, със слънчеви очила на носа.

— Сега какво? — запита той.

— Отвори багажника.

Той се протегна, дръпна ръчката и каза:

— Предупреждавам те още отсега, че това нещо няма да влезе в стаята за веществени доказателства в моя участък. Никой няма да ти сътрудничи дори ако ги помоля за това.

— Трябва да се складира някъде — казах простичко. — Тук има дванайсет бири.

— За да не ми се налага после да спирам някъде.

— В някой от близките дни ще се набуташ в солидни неприятности — казах и затворих багажника на полицейската кола.

— Защо не прибереш урана в твоята служба? — запита той заядливо.

— Няма проблем — отговорих. — Ще го направя.

— Е, какво стана?

Разказах му накратко, като му спестих научните подробности.

— Значи искаш да кажеш, че някой е вкарал ядрени отпадъци в мерцедеса ти? — попита озадачено той.