Проклетата кауза

Залата беше без прозорци, с високи, облицовани с плочки стени. Всеки предмет вътре бе обозначен с яркожълт етикет за радиация. В единия край на осветения басейн радиацията караше водата да блести с фантастичен син цвят, докато нестабилни атоми спонтанно се разграждаха в горивното отделение седем метра по-надолу. Доктор Матюс говореше с един студент, който, доколкото разбрах от разговора им, използваше кобалт вместо автоклав, за да стерилизира микропипети, използвани за оплождане «ин витро».

— Мислех, че ще дойдете утре — обърна се към мен ядреният физик с притеснено изражение на лицето.

— Не, ставаше дума за днес. Но ви благодаря много, че въобще се съгласихте да се видите с мен. Нося пробата със себе си — казах и му посочих плика.

— Добре, Джордж — обърна се той към младежа. — Ще се оправиш ли?

— Да, господине, благодаря.

— Хайде — каза ми Матюс. — Ще отидем долу и още сега ще започнем да действаме. Знаете ли какво точно е количеството?

— Не.

— Ако има достатъчно, можем да направим проверката още докато сте тук.

Зад тежката врата завихме наляво и спряхме пред висок уред, който отчете радиацията по ръцете и краката ни. Минахме през яркозелени цветове и се качихме по стълбите, които водеха към лабораторията за радиография. Тя се намираше в мазе, пълно с работилници, електрокари и големи черни варели, съдържащи ядрени отпадъци, които чакаха да бъдат изнесени. На почти всеки завой имаше оборудване за аварии и спешни случаи и контролна стая, разположена в нещо като клетка. В най-далечния край се намираше стаята за тестове. Построена от дебел бетон, без стъкла, тя бе натъпкана с огромни цилиндри с течен азот, детектори и усилватели, и тухли, направени от олово.

Процесът за идентифициране на пробата ми бе изненадващо прост. Матюс, облечен само в бяла престилка и ръкавици, без никакво предпазно оборудване, постави лепенката в туба, която после вкара в дълъг около петдесет сантиметра алуминиев контейнер, съдържащ германиев кристал. Най-накрая подреди оловни тухли от всяка страна, за да закрие пробата от външна радиация.

За да се задейства процесът, бе нужна проста компютърна команда. Брояч, поставен върху цилиндъра, започна да отчита радиоактивността, за да ни съобщи кой е изотопът. Това бе доста странна гледка за мен, защото бях свикнала със сложни инструменти като сканиращи електронни микроскопи и газови хроматографи. Този детектор приличаше на безформена оловна къщичка, охлаждана от течен азот, и не изглеждаше способен на интелигентна мисъл.

— Сега ще ви помоля само да подпишете този формуляр за веществени доказателства и ще ви оставя да работите на спокойствие — казах.

— Може да отнеме час-два. Трудно е да се каже — отговори той.

После доктор Матюс подписа формуляра и аз му оставих единия екземпляр.

— Ще мина да се видя с Луси и по-късно ще се отбия тук.

— Добре, ще ви изпратя, за да се уверя, че няма да имате никакви проблеми. Как е Луси? — запита той, след като преминахме през детекторите с лекота. — Намери ли време и за техническия университет?

— Миналата есен беше там на стаж — отговорих. — По роботика. Знаете ли, тя е тук отново. Поне за месец.

— Не знаех. Чудесно. И какво учи?

— Мисля, че ставаше дума за виртуална реалност.

Матюс изглеждаше озадачен.

— Струва ми се, че тя изкара този курс, докато учеше тук.

— Вероятно този е за по-напреднали.

— Сигурно — усмихна се той. — Иска ми се да имах по една като нея във всеки випуск.

Вероятно Луси бе единствената студентка в университета, изкарала курс по ядрена физика за развлечение. Излязох навън. Марино стоеше, облегнат на колата, и пушеше.

— И какво сега? — запита той, все още много мрачен на вид.

— Мислех да изненадам Луси и да я заведа на обяд. Надявам се и ти да се присъединиш към нас.

— Ще се отбия до бензиностанцията, за да използвам обществения телефон — каза той. — Трябва да направя няколко обаждания.

Глава дванадесета

Марино ме закара до Ротондата, брилянтно бяла на слънчевата светлина. Това бе любимата ми сграда от създадените от Томас Джеферсън. Тръгнах по старинните тухлени пътеки под вековните дървета, където федералните павилиони образуваха двете редици престижни общежития, познати като «Моравата».

Да живееш тук, означаваше, че си бил награден за академични постижения, макар някои да го смятаха за съмнителна чест. Душовете и тоалетните се намираха в друга сграда отзад, а спартански мебелираните стаи не бяха особено комфортни. Все пак никога не бях чула Луси да се оплаква, защото тя наистина обичаше живота в университета.

В момента Луси живееше в западната част на «Моравата», в павилион номер три, чиито коринтски колони от карарски мрамор бяха направени в Италия. Дървените капаци на стая 11 бяха спуснати, а сутрешният вестник лежеше на изтривалката. Изненадано си помислих, че Луси още не е станала. Почуках по вратата няколко пъти и чух някой да се раздвижва.

— Кой е? — обади се племенницата ми иззад вратата.

— Аз съм — отговорих.

Последва кратка пауза, после се чу изненадано:

— Лельо Кей?

— Няма ли да отвориш вратата?