Проклетата кауза

— Не — отговори Джанет. — Разпитвахме студента, чиято идентификация бе използвана, но той със сигурност не е нашият човек. Имаме причини да сме убедени в това.

— Важното е — обади се Луси, — че оттогава на някои от студентите им бяха откраднати картите за самоличност, а хакерът се опита да проникне в ОЕ едновременно чрез компютъра на университета и един компютър в Питсбърг.

— Опита се? — попитах.

— Всъщност напоследък е доста кротък и точно това затруднява работата ни — каза Джанет. — Преследваме го основно чрез университетския компютър.

— Точно така — намеси се Луси. — Не сме го откривали в компютъра на ОЕ от повече от седмица. Решихме, че е заради празниците.

— Защо някой въобще би се захванал с това? — запитах. — Имате ли някаква теория?

— Иска власт, дори и да няма полза от нея — простичко отвърна Джанет. — Може да е решил да изключва осветлението във Вирджиния и Каролина. Кой го знае?

— Все пак смятаме, че който и да е той, се намира в университета и успява да проникне чрез ИНТЕРНЕТ и още една мрежа, наречена «ТЕЛНЕТ» — каза Луси и добави убедено: — Ще го пипнем.

— Имаш ли нещо против да попитам защо беше цялата тази тайнственост? — обърнах се към племенницата си. — Не можеше ли просто да ми съобщиш, че се занимаваш с някакъв случай, който не би трябвало да обсъждаш?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Ти си член на факултета тук, лельо Кей.

Това беше вярно, но никога не би ми дошло наум. Макар да бях само лектор по патология и съдебна медицина, смятах, че Луси е права. Не я обвинявах, че не ми се е доверила и по друга причина. Тя искаше независимост, особено тук, където всички знаеха, че сме роднини.

Погледнах я.

— Заради това ли изчезна от Ричмънд толкова неочаквано?

— Повикаха ме.

— Аз — намеси се Джанет. — Пристигах от Аспен, но полетът ми закъсня. Луси ме взе от летището и дойдохме тук.

— Имаше ли нови опити за проникване по време на празниците?

— Няколко. Системата е под непрестанен надзор — отговори Луси. — Не сме сами в тази история. Просто ни възложиха работа под прикритие тук, за да можем да проведем разследване на място.

— Защо не ме изпратите до Ротондата — казах и се надигнах от стола. — Марино вече трябва да се е върнал.

Прегърнах Джанет. Косата й ухаеше на лимон.

— Пази се и идвай на гости по-често — казах й. — Аз наистина те смятам за член от семейството. А и определено вече е време някой да ми помага в грижите за тази дама — усмихнах се и прегърнах и Луси.

Слънчевият ден бе достатъчно топъл, за да излезеш само по пуловер. Искаше ми се да можех да остана по-дълго. Луси вървеше забързано по време на кратката ни разходка и усетих, че няма голямо желание да я виждат с мен.

— Също като в старите дни — казах весело, за да прикрия обидата си.

— Какво имаш предвид? — запита тя.

— Нежеланието ти да те видят с мен.

— Не е вярно. Преди се гордеех с това.

— Но вече не — казах иронично.

— Може пък да искам ти да се гордееш, че те виждат с мен — отвърна тя. — А не винаги да е обратното. Това имах предвид.

— Гордея се с теб и винаги съм се гордяла, дори когато беше нагло хлапе, което понякога ми се искаше да заключа в мазето.

— Струва ми се, че това се нарича «тормоз на деца».

— Не, всеки съд би гласувал за «тормоз над леля» в твоя случай. Повярвай ми. Радвам се, че вие с Джанет се разбирате толкова добре. Чудесно е, че тя се върна от Аспен и пак сте заедно.

Племенницата ми спря и ме погледна, мръщейки се от слънцето.

— Благодаря ти за това, което й каза. Особено сега това е от голямо значение за нея.

— Казах истината, това е всичко. Може някой ден и семейството й най-после да я разбере.

Наближихме колата на Марино. Той седеше вътре и както обикновено, пушеше. Луси застана до вратата му.

— Здрасти, Пит — поздрави тя. — Трябва да си измиеш возилото.

— Няма нужда — измърмори той, хвърли цигарата и излезе от колата.

Огледа се наоколо внимателно. Гледката, която представляваше Марино, вдигащ панталона си и инспектиращ колата, беше страхотна. Ние с Луси не можахме да се сдържим и се разсмяхме. Марино се опита да остане сериозен, но всъщност тайничко се радваше, когато го закачахме. Посмяхме се още малко, после Луси си тръгна в момента, когато последен модел златист «Лексъс» със затъмнени стъкла мина покрай нас. Същият, който видяхме на пътя по-рано, но шофьорът бе скрит от силния блясък.

— Това започва да ми действа на нервите — каза Марино и проследи колата с поглед.

— Май няма да е лошо да му провериш регистрационния номер — предложих.

— Вече го направих.

Марино запали двигателя и потегли на заден ход.

— ОПС не работи.

ОПС беше компютърът на Отдела за превозни средства. Изглежда, доста често се разваляше. Отправихме се отново към ядрения реактор, а когато стигнахме дотам, Марино отново отказа да влезе вътре. Оставих го на паркинга и този път младежът в контролната стая ми съобщи, че мога да вляза без придружител.

— Докторът е долу в мазето — каза той, без да сваля поглед от компютърния екран.

Намерих Матюс долу, седнал пред компютъра, загледан в черно-бялата мъглявина.

— О, здрасти — каза той, когато осъзна, че съм до него.