Проклетата кауза

— На вниманието на всички полицаи. Току-що получихме телекс от щатската полиция, който дава следната информация — съобщи диспечерът. — Ядрената електроцентрала в Олд Пойнт е била завзета от терористи. Водена е престрелка и има смъртни случаи.

Шокът бе толкова силен, че не можех да проговоря. Радиото продължи:

— Шефът на полицията нареди отделът да се заеме с авариен план А. До ново нареждане всички дежурни полицаи да останат по местата си. Следват нови заповеди. Всички началници на отдели да се явят веднага в полицейската академия.

— Не, по дяволите — изруга Марино и натисна педала за газта до пода. — Отиваме в офиса ти.

Глава тринадесета

Нападението над ядрената електроцентрала в Олд Пойнт бе извършено светкавично и ужасяващо. Заслушахме се в новините невярващо, докато Марино фучеше бясно из града. Не издадохме и звук, докато един почти истеричен репортер, изпратен на местопрестъплението, бърбореше с глас, няколко октави по-висок от обикновеното.

— Ядрената електроцентрала в Олд Пойнт е завзета от терористи — повтори той. — Това е станало преди около четиридесет и пет минути. От автобус скочили най-малко двайсет човека, представящи се за служители на ОЕ, и нападнали главната административна сграда. Смята се, че поне трима цивилни са мъртви.

Гласът на репортера трепереше. Чуваше се звук от хеликоптери над главата му.

— Виждам полицейски коли и пожарни навсякъде, но не могат да се доближат. О, Господи, това е ужасно…

Марино паркира на улицата до службата ми. Известно време не помръднахме, заслушани в същата информация за пореден път. Не изглеждаше реална, защото тук, в Ричмънд, само на около сто километра от Олд Пойнт, денят беше чудесен. Движението беше нормално. Хората вървяха из улиците, сякаш нищо не се бе случило. Седях вторачена пред себе си, без да мога да фокусирам погледа си. Мислите ми препускаха, планирайки нещата, които трябваше да свърша.

— Хайде, док — каза Марино и изключи двигателя. — Да влезем вътре. Трябва да използвам телефона и да хвана някой от лейтенантите. Трябва да задвижа нещата, в случай че осветлението в Ричмънд изгасне или стане нещо по-лошо.

Аз също трябваше да задвижа нещата. Събрах персонала в залата за конференции и обявих тревога за извънредни обстоятелства в целия щат.

— Всеки район трябва да е готов да изпълни своята част от плана за бедствия — съобщих на присъстващите. — Ядрена катастрофа може да засегне всички райони. Очевидно Тайдуотър е най-заплашен и най-слабо покрит. Доктор Филдинг — обърнах се към заместника си, — искам вие да отговаряте за Тайдуотър. Вие ще сте действащият главен лекар, когато аз не мога да присъствам там.

— Ще направя най-доброто, което мога — смело отговори той, макар че никой нормален човек не би желал задачата, която му поставих.

— Не знам къде ще се наложи да бъда през цялото време — казах на разтревожените лица около себе си. — Работата тук ще си продължи както обикновено, но искам всички трупове да бъдат докарвани тук. Имам предвид всички трупове от Олд Пойнт, като започнем с жертвите на стрелбата.

— Ами другите случаи от Тайдуотър? — запита Филдинг.

— Другите случаи ще се работят както винаги. Разбрах, че имаме нов техник по аутопсиите, който ще запълни мястото, докато намерим постоянен.

— Възможно ли е някои от труповете, които искате тук, да са заразени? — запита администраторът, който винаги се тревожеше прекалено.

— Засега говорим само за жертви от престрелка.

— И не могат да са заразени.

— Не.

— Ами по-късно? — продължи той.

— Лекото, заразяване не е проблем — отговорих. — Просто измиваме телата и изхвърляме сапунената вода и дрехите. Друг въпрос е острото излагане на радиация, особено ако труповете са лошо изгорели и по тях има изгорели частици, както беше в Чернобил. Те ще трябва да се приберат в специален хладилен камион, а всички, които работят с тях, ще носят подплатени с олово костюми.

— Ще ги кремираме ли?

— Да, така бих препоръчала. Точно затова трябва да дойдат тук, в Ричмънд. Можем да използваме крематориума на анатомичния отдел.

Марино показа глава в залата за съвещания.

— Док? — повика ме той.

Станах и излязох в коридора.

— Бентън ни иска веднага в Куантико.

— Не може веднага — отговорих.

Погледнах към залата. През вратата видях, че Филдинг обяснява нещо, а един от другите лекари изглеждаше ужасно притеснен и нещастен.

— Имаш ли чанта с необходимите принадлежности тук? — продължи Марино, който знаеше, че винаги държа в службата си чанта с багаж.

— Наистина ли е необходимо? — запитах.

— Щях да ти кажа, ако не беше.

— Дай ми петнайсет минути да приключа събранието.

Поуспокоих тревогата и страховете, доколкото можех, и съобщих на колегите си, че ще отсъствам, защото току-що са ме призовали в Куантико. Казах им, че винаги, когато пожелаят, могат да се свържат с мен, защото нося пейджъра си.

После се качих с Марино в моята кола, защото той вече бе дал неговата в сервиза, за да оправят удареното от Роше. Забързахме по шосе 95. Радиото работеше, но бяхме чули историята толкова пъти, че я знаехме не по-зле от репортерите.