Проклетата кауза

През изминалите два часа никой в Олд Пойнт не бе умрял. Поне не се знаеше за смъртен случай, а терористите бяха пуснали дузини хора да си отидат. Щастливците получили разрешение да се оттеглят по двама-трима, а медицинският персонал, щатската полиция и ФБР ги поели за прегледи и разпити.

Пристигнахме в Куантико към пет. Морски пехотинци, облечени в камуфлажни униформи, се опитваха да изпреварят бързото приближаване на нощта. Седяха плътно притиснати в камионите, закрити от торби с пясък. Минахме покрай една група, застанала до пътя, и сърцето ми се сви при вида на младите им лица. Взех завоя и внезапно високите тухлени сгради се издигнаха над дърветата. Комплексът не приличаше на военен. Човек можеше да го помисли дори за университет, ако не бяха покритите с антени покриви. Пътят към него спираше пред входа, където бяха поставени шипове, за да спират шофьори, поели по погрешен път.

Въоръжен пазач излезе от будката, усмихна се, защото ни позна, и ни пусна да влезем. Спряхме на големия паркинг срещу най-високата сграда, наречена «Джеферсън», която изпълняваше ролята на център на академията. Вътре се намираха пощата, закритото стрелбище, трапезарията, а на горните етажи се помещаваха общежитията, включително и обезопасените апартаменти за свидетели под закрила и шпиони.

Млади агенти в каки и тъмносиньо почистваха оръжията си в оръжейната. Изпитах чувството, че цял живот съм усещала миризмата на препаратите за чистене на оръжия, и можех да чуя компресирания въздух, свистящ през цевите и другите части, винаги, когато пожелаех. Животът ми бе тясно свързан с това място. Едва ли имаше и един ъгъл, който да не извиква емоциите ми, защото тук бях обичала и бях идвала заради най-ужасните си случаи. Бях преподавала в класните стаи и без да искам, им бях дала и племенницата си.

— Бог знае в какво се набутваме — каза Марино, когато се качихме в асансьора.

— Ще караме по-спокойно, стъпка по стъпка — отвърнах.

Младите агенти изчезнаха зад затворените стоманени врати. Марино натисна копчето за долното ниво, което в минали години бе бомбеното укритие на Хувър. Отделът по профилиране, както все още го наричаха, се намираше на двайсет метра под земята, без прозорци или друго облекчение от ужасите, с които работеха. Честно казано, никога не бях успявала да разбера как Уесли понася това година след година, а когато ми се налагаше да стоя тук повече от един ден, направо се побърквах. Исках да се разхождам или да шофирам, да избягам надалеч.

— По-спокойно? — повтори Марино, когато асансьорът спря. — Стъпка по стъпка? Нито стъпка, нито километър могат да ни помогнат. Вече сме закъснели. Започваме да сглобяваме мозайката, след като играта вече е свършила.

— Още не е свършила — казах.

Минахме покрай секретарката и тръгнахме по коридора към кабинета на шефа на отдела.

— Да бе, поне можем да се надяваме всичко да не приключи с гръм. Мамка му! Само да се бяхме усетили по-рано.

Марино вървеше бързо и ядосано.

— Не можехме да знаем. Нямаше как.

— Мисля си, че трябваше да се усетим по-рано. Например още в Сандбридж, когато ти получи онова странно телефонно обаждане и всичко друго.

— О, за бога — казах раздразнено. — Как един телефонен разговор може да ни подскаже, че терористи възнамеряват да завземат ядрена електроцентрала?

Секретарката на Уесли беше нова. Не можех да си спомня името й.

— Добър ден — поздравих я. — Вътре ли е той?

— Мога ли да му съобщя кои сте? — усмихнато запита тя.

Казахме й и търпеливо я изчакахме да му звънне. Не говориха дълго.

Тя погледна към нас и каза:

— Можете да влезете.

Уесли седеше зад бюрото си. Изправи се, когато влязохме. Както винаги, изглеждаше преуморен и сериозен в сив костюм и вратовръзка в черно и сиво.

— Можем да седнем в залата за съвещания — каза той.

— Защо? — запита Марино и се настани на единия стол. — И други хора ли ще идват?

— Да — отговори Уесли.

Стоях на мястото си търпеливо. Не исках да го гледам в очите по-дълго, отколкото налагаше учтивостта.

— Добре — премисли той. — Можем да останем тук. Почакайте — добави Уесли и отиде до вратата. — Емили, можеш ли да намериш още един стол?

Настанихме се, а секретарката донесе стола. Очевидно Уесли изпитваше затруднение да взима решения, без да се откъсва от мислите си. Знаех добре какъв става, когато е претрупан и изнервен.

— Знаете какво е положението — започна той.

— Знаем това, което всички знаят — отговорих. — Чухме новините по радиото поне сто пъти.

— Затова хайде да започнем от самото начало — предложи Марино.

— ОЕ има областен офис в Съфолк — започна Уесли. — Поне двайсет пуши са тръгнали оттам днес следобед с автобус, уж за да поправят някаква повреда в контролната зала в електроцентралата в Олд Пойнт. Мъже, бели, трийсет до четиридесетгодишни. Представили се за служители, като очевидно не са били такива. Успели да проникнат в главната сграда, където се намира контролната зала.

— Били са въоръжени — казах.