Майкъл Конъли

  Пустинна звезда 

  Хари Бош: #24

В памет на Филип Спитцър,

който вярваше в Хари Бош

Първа част

Библиотеката на изгубените души

1.

Бош бе наредил хапчетата на масата, готов да започне. Докато си наливаше вода от бутилката в чашата, на вратата се позвъни. Той седеше на масата и мислеше да не се обажда. Дъщеря му имаше ключ и никога не звънеше и не чукаше, а и Бош не очакваше никого. Трябваше да е или амбулантен търговец, или някой съсед, а той вече не познаваше никого от съседите си. Кварталът сякаш се подновяваше на всеки няколко години и след повече от три десетилетия в него той бе престанал да се вижда с новодошлите и да ги поздравява. Всъщност му харесваше да е сръдливото бивше ченге на квартала, с което хората се страхуват да говорят.

Но после второто позвъняване бе придружено от глас, който го викаше по име. Гласът му беше познат.

— Хари, знам, че си там вътре. Колата ти е отпред.

Той отвори чекмеджето на масата. Там имаше пластмасови прибори, салфетки и китайски пръчици от храна за вкъщи. Забърса с ръка хапчетата в чекмеджето и го затвори. После стана и отиде да отвори.

На прага стоеше Рене Балард. Не я бе виждал от близо година. Изглеждаше по-слаба, отколкото я помнеше. Личеше как сакото й се е издуло върху оръжието на кръста й.

— Здрасти, Хари — каза тя.

— Подстригала си се — каза той.

— Да, преди известно време.

— Какво правиш тук, Рене?

Тя се намръщи, сякаш бе очаквала по-топъл прием. Бош не разбираше от къде на къде ще го очаква, след като миналата година нещата бяха завършили по доста неприятен начин.

— Финбар — каза тя.

— Какво? — попита той.

— Знаеш какво. Финбар Макшейн.

— Какво по-точно?

— Още е на свобода. Някъде там. Искаш ли да работим заедно по случая, или предпочиташ да продължиш със сърденето?

— Какво имаш предвид?

— Ако ме пуснеш да вляза, мога да ти обясня.

Бош се поколеба, но после отстъпи и неохотно й махна да влезе.

Балард го направи, застана до масата, където току-що бе седял Бош, и попита:

— Няма ли музика?

— Днес не — каза Бош. — Та какво за Макшейн?

Тя кимна, разбрала, че трябва да мине по същество.

— Сложиха ме да отговарям за неразкритите случаи, Хари.

— Последно чух, че отдел „Неприключени следствия“ е разпуснат. Защото не бил толкова важен като да изкарваш униформени ченгета по улиците.

— Вярно е, но нещата се променят. Полицията е подложена на натиск да работи върху нерешените случаи. Знаеш кой е Джейк Пърлман, нали?

— Градският съветник.

— Той всъщност е твой съветник. Малката му сестра беше убита много отдавна. Случаят така и не беше разкрит. Когато го избраха, той откри, че отделът е разпуснат тихомълком и никой не разследва старите случаи.

— Е, и?

— Ами, аз надуших за това и отидох при капитана с предложение. Махам се от „Убийства и грабежи“ и възстановявам отдел „Неприключени следствия“ — за да работим по стари случаи.

— Сам-самичка?

— Не. И точно затова съм тук. Десетият етаж се съгласи: един щатен офицер — аз — а останалата част от екипа се състои от запасняци, доброволци и договорни служители. Идеята не е моя. Други отдели използват същия модел от няколко години и приключват случаи. Добър е. Всъщност тъкмо твоята работа за Сан Фернандо ме подсети за това.

— Значи ме искаш в този… отряд или както там го наричаш. Не ставам за запасняк. Няма да мина физическите изпитания. Да пробягам миля за по-малко от десет минути? Забрави!

— Така е, затова ще се пишеш доброволец или ще сключим договор. Извадих всички томове за убийствата по случая Галахър. Шест тома за четири убийства — повече, отколкото ти си отнесъл със себе си, сигурна съм. Можеш да подновиш — официално — работата си върху Макшейн.

Бош за момент се замисли. Макшейн бе избил цялото семейство Галахър през 2013 г. и ги беше заровил в пустинята. Но Бош така и не успя да го докаже. А после се пенсионира. Разбира се, той не бе разкривал всеки възложен му случай през почти трийсетте години, докато работеше върху убийства. Никой детектив не го правеше. Но тук ставаше дума за цяло семейство. Това бе случаят, който най-малко му се искаше да остави неразкрит.

— Знаеш, че не напуснах с особено добри чувства — каза той. — Тръгнах си, преди да са ме изритали. После ги съдих. Никога няма да ми позволят да се върна.

— Ако го искаш, смятай го за уредено — каза Балард. — Вече взех разрешение, преди да дойда тук. Сега има друг капитан, а и хората са други. Да ти кажа честно, Хари, малцина там знаят за теб. Няма те вече от колко, пет години? Шест? Полицията е съвсем различна.

— Бас държа, че на десетия ме помнят.

На десетия етаж на Дирекция на полицията се намираше офисът на полицейския началник и повечето командири.

— Е, познай какво, ние даже не работим в дирекцията — каза Балард. — Намираме се в Уестчестър, в новия архив за убийства. Така се спасяваме от доста политика и любопитни очи.

Това заинтригува Бош.

— Шест тома — каза той замислено.

— Струпани на празно бюро с твоето име на него — допълни Балард.