Пустинна звезда

Когато се пенсионира, Бош бе взел със себе си копия от много документи по случая. Хронологията и всички доклади, които смяташе за най-важни. Беше работил от време на време по това от пенсионирането си насам, но трябваше да признае, че не е стигнал доникъде, а Финбар Макшейн още си живееше на воля някъде. Бош не бе открил никакво солидно доказателство срещу него, но в сърцето и душата си знаеше, че той е извършителят. Беше виновен. Предложението на Балард бе примамливо.

— Значи се връщам и работя по случая на семейство Галахър? — уточни той.

— Ами, да, работиш по него — каза Балард. — Но ще трябва да работиш и по други случаи.

— Винаги има някаква уловка.

— Трябва да им покажа резултати. Да видят колко са сбъркали, като разпуснаха отдела. Случаят Галахър ще изисква доста работа — шест тома за преглеждане, никакви известни ДНК или пръстови отпечатъци. Ще е нужна старомодна детективска дейност и нямам нищо против това, но трябва да разкрия няколко случая, за да оправдая съществуването на отдела и да може той да продължи да работи, така че ти да си действаш по шесттомния случай. Това проблем ли ще е?

Отначало Бош не отговори. Мислеше си как преди година Балард му бе дръпнала килимчето изпод краката. Тя беше напуснала полицията, обезсърчена от всичката политика, бюрокрация, сексизъм и какво ли още не, и двамата се бяха споразумели да станат партньори и да започнат работа на частно. А после тя му каза, че се връщала, изкушена от обещанието на полицейския началник да й позволи сама да избере къде да работи. Избра отдел „Грабежи и убийства“ в центъра на града и това бе краят на плановете им за съдружничество.

— Знаеш ли, бях започнал да търся помещения за офис — каза той. — Имаше хубав двустаен апартамент в сградата зад спортен клуб „Холивуд“.

— Виж какво, Хари — каза Балард. — Аз ти се извиних за държането си тогава, но част от вината е и твоя.

— Моя ли? Глупости!

— Не, ти беше този, който ми каза, че по-успешно можеш да промениш една организация отвътре, отколкото отвън. И точно това съм решила да направя. Така че обвинявай ме, ако ти харесва, но аз всъщност направих каквото ми каза ти.

Бош поклати глава. Не помнеше да й е казвал подобно нещо, но знаеше, че тя наистина мисли така. Беше го казал на дъщеря си, когато тя се чудеше дали да влезе в полицията след скорошните протести и изблици на омраза към ченгетата.

— Добре — каза той. — Съгласен съм. Ще получа ли значка?

— Без значка, без пистолет — каза Балард. — Но получаваш онова бюро с шестте тома. Кога можеш да започнеш?

Бош си представи за момент хапчетата, които бе наредил на масата преди няколко минути, и каза:

— Когато искаш.

— Добре — отвърна Балард. — Значи ще се видим в понеделник. На рецепцията ще те чака пропуск, а после ще ти извадим и карта. Трябва да те снимат и да ти вземат отпечатъци.

— Онова бюро близо ли е до прозорец?

Бош се усмихна, докато го казваше. Но не и Балард.

— Не си насилвай късмета — промърмори тя.

2.

Балард седеше на бюрото си и пишеше предложение за бюджета за ДНК изследвания. Телефонът й иззвъня. Беше полицаят от рецепцията.

— Тук има един човек, казва, че трябвало да го чака пропуск. Хи… Хиеро… Не мога да го произнеса. Фамилията му е Бош.

— Съжалявам, забравих да го уредя. Дай му пропуск за посетител и го прати отзад. Той ще работи тук, така че по-късно трябва да му извадим служебна карта. И се произнася Хиеронимъс.

— Добре, пращам го.

Балард затвори телефона и стана да посрещне Хари на входа на архива, защото знаеше, че той ще е раздразнен от гафа на рецепцията. Като отвори вратата, Бош стоеше на два метра пред нея и зяпаше над главата й към стената над вратата. Тя се усмихна.

— Какво мислиш? — попита го. — Аз ги накарах да го напишат.

Излезе в коридора, за да се обърне и да погледне буквите над вратата.

ОТДЕЛ „НЕПРИКЛЮЧЕНИ СЛЕДСТВИЯ“

Или всички имат значение,

или никой няма значение

Бош поклати глава. „Или всички имат значение, или никой няма значение“ бе философията, която винаги бе влагал в разследването на убийства, но беше също и личната му философия. Не беше девиз, особено пък такъв, който би му харесало да гледа написан на някоя стена. Това бе нещо, което усещаш и знаеш вътре в себе си. Не нещо, което да рекламираш или на което да учиш хората.

— Хайде стига, имаме нужда от нещо такова — каза Балард. — Мото. Принцип. Искам някакъв колективен дух в този отдел. Ще им разкажем играта.

Бош не отговори.

— Хайде просто да влезем и да те настаним — каза Балард.

Поведе го покрай бюрото на рецепцията, поставено пред редиците библиотечни рафтове, на които се съхраняваха делата за убийства, подредени по година и номер. Тръгнаха по пътеката вляво от рафтовете към официалната работна зона на възстановения отдел „Неприключени следствия“. Това бяха седем работни места, разделени с прегради — по три от всяка страна и едно в дъното.

Две от местата бяха заети и главите на следователите се подаваха едва-едва над преградите. Балард спря пред отделението в дъното.