Пустинна звезда

— Това не е първата проверка на стаята ти, Хари. Те са влезли тук снощи. Теб те нямало, но портфейлът ти бил в чекмеджето и на бюрото имало плик с моето име на него. Диря от трошици.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш, и още как.

— Няма никакво писмо, Рене.

Тя замълча и Бош усети, че е разбрала всичко.

— Предполагам, това означава, че си го намерил. Какво стана?

Бош пак погледна към водата и каза:

— Да речем просто, че случаят е приключен. И да спрем дотам.

— Хари — каза Балард. — Какво си направил?

— Случаят е приключен. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Понякога…

— Понякога какво?

— Понякога човек върши грешното нещо по правилната причина. Сега беше такъв момент и такъв случай.

— О, Хари…

Бош усети разочарованието и мъката й само от начина, по който произнесе името му. Все още не можеше да се обърне и да я погледне.

— Ще ти помогне ли да знаеш, че нямах избор? — попита тихо.

— Не, не особено — отвърна Балард. — Каквото и да е станало, както и да е станало, ти си го планирал.

Бош кимна. Беше вярно. После каза:

— Може ли да говорим за нещо друго?

— За какво например? — попита Балард. — За малките ти сини хапчета?

— Какво имаш предвид?

— Фалшивия фентанил, който намерих в чекмеджето у вас. И дъщеря ти също го намери.

Бош се извърна от гледката и се взря в нея.

— Били сте в къщата ми?

— Ти беше изчезнал. Притеснявах се. Мади също. Тя намери хапчетата и писмото, което си й оставил.

— Мамка му, то седи там отдавна. От месеци.

— Е, тя го прочете и разбираемо е разтревожена. Като добавиш хапчетата и се получава прощална бележка. Какво става с теб, Хари?

— Ще поговоря с Мади. Тя не трябваше да намира това писмо поне няколко месеца.

— Какво означава това?

Бош отиде до леглото и седна на ръба.

— Знаеш ли, твоята емпатка Колин беше права.

— За какво говориш?

— За тъмната аура, която първоначално мислела, че идва от мен.

— Какво означава това?

— Нали ти разказах за онзи мой случай, когато намерих липсващия цезий?

— Да.

— Ами, пак се започна. Хапчетата, които ми даваха, само забавиха нещата. Вече е в костния мозък.

Настъпи дълга пауза, преди Балард да реагира.

— Съжалявам, Хари. Лекуват ли те още?

— Да, облъчиха ме малко.

— Какви са прогнозите? Колко имаш, преди…

— Не съм питал, защото не искам да знам. Държа хапчетата в чекмеджето за момента, когато ще трябва да напусна своя пост.

— Хари, не можеш да го направиш. И Мади не знае нищо за това?

— Не. И не искам да знае.

Погледна я през рамо.

— Добре — съгласи се Балард. — Но трябва да й кажеш. Всъщност трябва веднага да й се обадим, за да й съобщим, че съм те намерила и си добре.

— Можем да й се обадим, но не е нужно тя да знае останалото — каза Бош. — Мади тепърва започва живота си и не бива да се тревожи за мен.

— Скапана работа.

— Това е положението. Вадя хапчетата от чекмеджето всяка сутрин. После ги прибирам обратно в края на деня. Когато дойде моментът, няма да ги прибера.

— Не можеш да направиш това, Хари.

— Ако не го направя, нещата ще станат гадни. А аз не искам това. Искам Мади да получи къщата и живот без призраци.

— Но ти ще й оставиш точно това. Един призрак.

— Наистина не ми се иска да го обсъждаме повече, Рене. Ще говоря с Мади, като се върна в Ел Ей. А сега трябва да се обадя на някого.

— На кого?

— На сестрата на Стивън Галахър в Ирландия.

— Какво ще й кажеш?

— Не много. Само, че правосъдието е въздадено, и толкова. Мисля, че те са с пет часа по-напред от нас. Не искам да се бавя прекалено. Трябва да е още светло, когато й се обадя.

— А после какво?

— После ще се върна в Маями и ще се опитам да хвана самолет за вкъщи.

— Няма ли поне да пратиш есемес на дъщеря си, за да й съобщиш, че си добре?

— Нямам телефон. Защо ти не й го пратиш и не й кажеш, че ще поговорим утре. Трябва да си помисля какво да й кажа.

— Добре, Хари. Ще го направя.

— Благодаря. Ами ти? Току-що пристигна. Искаш ли да се върнеш с мен?

Балард погледна покрай него към водата навън и каза:

— Мислех си да поостана за залеза. Казват, че тук залезите били страхотни.

Бош кимна.

— И аз така чух.

— Кажи ми нещо — каза Балард. — Извън протокола или както там го наречеш.

— Ще се опитам.

— За да го убиеш ли дойде тук?

Бош дълго мълча, преди да отговори.

— Не — каза накрая. — Това изобщо не влизаше в плана.

Епилог

По предварителна договорка шофираше Балард, защото Бош не искаше да увеличава километража на наетата от него кола. Тя го взе в шест и стигнаха до мястото встрани от Стария испански път преди осем, благодарение на факта, че Балард използваше полицейските лампи на колата и поддържаше постоянна скорост от деветдесет мили в час.

Бош слезе с дървената кутия, в която се намираше прахът на семейство Галахър. Преди години Шивон Галахър го бе помолила да разпръсне праха на брат й и неговото семейство, защото не й се струваше редно да го връща в Ирландия — мястото, което Стивън бе напуснал толкова отдавна. Бош каза, че ще го направи, но бе изчакал, решавайки да не изпълнява последната задача, докато не приключи случая и не донесе справедливост на семейството.

Сега беше моментът.