Пустинна звезда

Видя как Томи извади изпод тезгяха жичен телефон, набра някакъв номер и зачака. После чу неговата страна от един кратък разговор.

— Хей, помниш ли „Ирландският галеон“? Какво стана с онези двамата?

На Бош му се искаше да хване телефона и да започне да разпитва, но знаеше, че това вероятно е бърз начин да сложи край на разговора с Томи и на сътрудничеството с него.

— А, да, вярно, струва ми се, че бях чул нещо такова — каза Томи. — Как се казваха те?

Бош кимна. Оказваше се, че не е нужно да учи бармана.

— А къде се дяна Дейви? — попита Томи.

Разговорът свърши след няколко секунди и Томи погледна Бош, но без да му казва какво е чул току-що. Бош схвана намека и бръкна в джоба си. Беше теглил четиристотин долара от един банкомат на летището преди полета вчера. Парите бяха излезли на петдесетачки и двайсетачки. Сега той отдели четири петдесетачки и ги сложи на бара.

— Първоначалният собственик бил Дан Касиди — каза Томи. — Но той напуснал острова, след като затворили бара.

— Къде е отишъл? — попита Бош.

— Моят човек не знае. А приятелят му от Ирландия, когото взел за съдружник, бил Дейви Бърн, но всички смятали, че името е фалшиво.

— Защо?

— Очевидно е, че е псевдоним. „Дейви Бърн“ е името на една кръчма в „Одисей“, романа на Джойс за Дъблин. Смята се, че там наистина има такова заведение, което все още работи след цели сто години. Затова тукашните хора решили, че той е човек на ИРА или нещо подобно, който е дошъл тук и си е сменил името, защото по онова време било прекалено опасно да използва своето.

Бош не отбеляза, че проблемите с ИРА са били главно в Северна Ирландия, а не в Дъблин. Вместо това попита:

— Твоят човек каза ли дали го е виждал някога? Дали би могъл да го разпознае на снимка?

— Не каза, но се съмнявам, че го е виждал — отвърна Томи. — Той е дистрибутор на „Бъд“ за целия окръг Монро. Затова знае какво става във всеки бар в Кий, но той самият не е карал камион за доставки от години. Каза обаче, че тези двамата го набутали с два бона за бира, когато затворили.

— Имаш ли джиесем?

— Разбира се.

— Можеш ли все пак да снимаш това и да го пратиш на приятеля си? Човек никога не знае.

Бош разгъна листовката върху бара. Томи се вгледа задълго в нея. После я плъзна по плота, докато не се озова под една от висящите лампи, извади телефон от джоба си и я снима. След като го направи, върна листовката на Бош и каза:

— Полицейско управление Лос Анджелис. Мислех, че вече не си ченге.

— Не съм — отвърна Бош. — Това е старо. От случай, който водих, когато още носех значката.

— Значи той е онзи, който се е измъкнал, или нещо такова? Белият кит, „Именувайте ме Ишмиъл“ и така нататък?

— „Моби Дик“, нали?

— Да. Първият ред от книгата.

Бош кимна. Никога не бе чел книгата, но знаеше кой я е написал и че Моби Дик е белият кит. От споменаването на Джойс и Мелвил оставаше с впечатлението, че разговаря с може би най-начетения барман в Кий Уест. Томи, изглежда, разбра какво си мисли и каза:

— Когато нямам много работа, чета. Е, какво е направил? Твоят бял кит.

— Убил е четиричленно семейство — отвърна Бош.

— Мамка му.

— С пистолет за пирони. Момиченцето е било на девет, а момченцето на тринайсет. После ги заровил в дупка в пустинята.

— Леле, божке.

Томи сложи ръка върху петдесетачките и ги плъзна обратно през тезгяха към Бош.

— Не мога да ти взема парите. Не и за такова нещо.

— Ти ми помогна.

— Сигурен съм, че никой не ти плаща да го търсиш тоя.

Бош кимна. Разбираше. После зададе най-важния въпрос.

— Твоят приятел, дистрибуторът на бира, каза ли дали Дейви Бърн още е на острова?

— Каза, че за последно чул, че Дейви работи на стария пристан за лодки под наем. Но това било преди няколко години.

— Къде е старият пристан за лодки под наем?

— Точно под моста на Палм Авеню. Имаш ли кола?

— Да.

Томи посочи към дъното на бара.

— Най-лесният път е да хванеш по Фронт Стрийт от Стария град и да излезеш на „Итън“. После „Итън“ става Палм Авеню. Минаваш по моста и там е пристанището. Не можеш да го пропуснеш.

— За колко лодки говорим? — попита Бош.

— Много са. Моят приятел не знае на коя работи този човек.

— Добре.

— На твое място бих тръгнал веднага. Тази част от града ще започне да се пълни за залеза. Ще станат такива задръствания, че не можеш да се измъкнеш оттук.

Бош вдигна чашата си и отпи първата и последна глътка от нея. Бърбънът сладнеше на езика му, но разпалваше истински огън в гърлото му. Осъзна, че вероятно бе трябвало да си поръча нещо, което влиза по-гладко — например порто или каберне.

— Благодаря за помощта, Томи — каза той. — Семпер фи.4

— Семпер фи — отвърна Томи, явно приемайки поздрава на морските пехотинци от човек, който не е такъв. — Онези тунели, човече… адски шибано място.

Бош кимна и каза:

— Адски шибан свят.

— Много гняв има на света — каза Томи. — Хората правят неща, каквито изобщо не очакваш.

Бош взе две от петдесетачките от плота и ги прибра в джоба си. Плъзна другите две обратно към Томи и каза:

— Допий „Блантънса“ вместо мен.

— С удоволствие — отвърна Томи.