Разбудени фурии

Обстрелът от две посоки сякаш постресна пилота, макар че гърмежите ни изобщо не го застрашаваха. Може и да не беше военен пилот. Той мина ниско над нас и едва не се блъсна в мачтите. Беше толкова близо, че видях как очите му ни наблюдават иззад маската, докато се готвеше за нов завой. Стиснал яростно зъби, мокър от пръските на водовъртежа, аз пращах по него куршум след куршум, опитвайки да го удържа на мушка.

Сетне насред гърмежите и мъглата нещо избухна край опашката на щурмокоптера. Някой от двама ни бе успял да прати експлозивен куршум толкова близо, че да се задейства взривателят. Машината подскочи и кривна настрани. Изглеждаше незасегната, но навярно пилотът се бе изплашил. Той пак насочи щурмокоптера нагоре и започна да се издига по разширяваща се спирала. Беззвучните картечни откоси отново ни връхлетяха, пробягаха по палубата към мен. Пълнителят на пушката щракна и се отвори. Беше празен. Хвърлих се настрани, паднах на палубата, хлъзнах се по мокрото дърво към перилата…

И ангелският огън удари.

Изневиделица се появи дълъг син пръст. Той посегна от облаците, проряза мъгливия въздух и изведнъж щурмокоптерът изчезна. Вече нямаше картечни куршуми, летящи алчно към мен, нямаше взрив, нямаше друг звук, освен пращенето на нажежените молекули въздух по пътя на лъча. На мястото на щурмокоптера небето пламна проблесна и притъмня, оставяйки само мътен остатъчен образ върху ретината ми.

… и се блъснах в перилата.

Чуваше се само далечният рев на водовъртежа и тихият плясък на вълните край корпуса под мен. Надигнах глава и се огледах. Небето си оставаше пусто.

— Тъй ти се пада, скапаняк — прошепнах към него аз.

После паметта ми зацепи. Скочих и изтичах към мястото, където Иса и Сиера Трес лежаха в локви кръв, разредена от водните пръски. Трес бе опряла гръб в открития мостик и пристягаше крака си с турникет от кървави парцали. През стиснатите й зъби излетя един-единствен стон, докато завърташе още веднъж. Зърна погледа ми и кимна, после завъртя глава към Бразил, който клечеше до Иса и трескаво опипваше проснатото й тяло. Приближих се и надникнах през рамото му.

Беше улучена с шест или седем куршума в корема или краката. От гърдите надолу изглеждаше като разкъсана от блатна пантера. Сега лицето й беше спокойно, а дишането ставаше все по-бавно. Бразил вдигна очи към мен и поклати глава.

— Иса? — Аз коленичих в нейната кръв. — Иса, говори.

— Ковач? — Тя се опита да завърти глава към мен, но само едва я люшна.

Приведох се, приближих лице до нейното.

— Тук съм, Иса.

— Съжалявам, Ковач — изстена тя. Гласът й бе като на малко момиченце, тънък и слаб. — Не мислех…

Преглътнах с усилие.

— Иса…

И изведнъж тя спря да диша.

Глава 34

В центъра на лабиринта от островчета и рифове с трудно произносимото име Елтеведтем някога бе имало кула, висока над два километра. Марсианците я построили направо върху морското дъно за някакви свои тайнствени цели, но преди около половин милион години тя също тъй тайнствено рухнала в океана. Повечето руини се разпилели по дъното, но на места все още можеха да се видят огромни останки и на сушата. След време те станали част от пейзажа на островчето или рифа, където са се сгромолясали, но макар и почти неусетно, присъствието им бе достатъчно, за да остави Елтеведтем почти необитаем. Най-близките селища бяха на двайсетина километра — малки рибарски селца в северния край на Милспортския архипелаг. До самия Милспорт имаше още сто километра в южна посока. А Елтеведтем (което на един от старите маджарски диалекти означава изгубих се) можеше да погълне цяла флотилия от плоскодънни корабчета, ако въпросната флотилия не желаеше да бъде открита. Имаше тесни, сенчести канали между високи скали, където „Островитянин“ можеше да се скрие до върховете на мачтите, имаше издълбани от прибоя пещери, чиито входове се виждаха само отблизо, и огромни парчета от срутената марсианска кула, обрасли с буйна растителност.

Чудесно място за криене.

Поне от външни преследвачи.

Приведен над перилата на „Островитянин“, аз се вглеждах в спокойната, прозрачна вода. На пет метра под повърхността пъстро ято от местни и колониални рибки се въртеше любопитно около белия лекбетонен саркофаг, в който бяхме погребали Иса. Из главата ми се въртеше смътна идея да се свържа с близките й, след като шумът поутихне, да им кажа къде е, но жестът изглеждаше безсмислен. Когато един носител умре, значи е мъртъв и толкоз. А тревогата на родителите й нямаше да стане по-малко ужасна, когато спасителният екип разбиеше лекбетона и откриеше, че някой е изрязал приставката от гръбнака на тялото.