Разбудени фурии

Не се оказа чак толкова трудно. Кошут все още беше относително незасегнат от Новото откровение и хората ги забелязваха, както човек би забелязал милспортски акцент в кръчмата на Ватанабе. На всяко място задавах едни и същи простички въпроси. Фалшивият сърфистки говор, който имитирах умело с помощта на чутото през последните седмици, ми позволи да преодолея недоверието на дребните служители и да засека къде се е появявал проповедникът. Шепа евтини кредитни чипове и няколко застрашителни погледа свършиха останалото. Когато следобедът почна да захладнява, аз стоях в тясното фоайе на нещо средно между евтин хотел и кантора за наем на лодки с гръмкото име „Дворец на вълните“. По ирония на съдбата мястото бе построено върху стари колони от огледално дърво над тинестите води на Зоната и вонята на гниещ белотрев проникваше през пода.

— Да, настани се преди около седмица — каза ми момичето от рецепцията, докато подреждаше на рафт до стената няколко очукани дъски за сърф. — Очаквах неприятности, задето съм жена и нося такива дрехи, нали разбирате. Но той сякаш изобщо не ми обърна внимание.

— Тъй ли?

— Да, много уравновесен човек, ще знаете. Зачудих се дали пък не е и сърфист. — Тя избухна в безгрижен, хлапашки смях. — Смахната работа, а? Но сигурно дори и при тях трябва да има сърфисти.

— Сърфистите са навсякъде — кимнах аз.

— Да поговорите с него ли искате? Или ще му оставите съобщение?

— Ами — аз погледнах таблото с кутийки за писма зад рецепцията. — Наистина искам да му оставя нещо, ако не възразявате. Изненада.

Това я заинтригува. Тя се усмихна.

— Разбира се, ще му предам.

Остави дъските и мина от другата страна на тезгяха. Аз порових из джоба си, намерих резервен пълнител за рапсодията и й го подадох.

— Заповядайте.

Тя пое с любопитство малкия черен предмет.

— Това ли е? Няма ли да оставите и бележка или нещо такова?

— Не, всичко е наред. Той ще разбере. Само му предайте, че довечера ще се върна.

— Добре, щом така искате. — Тя весело сви рамене и се обърна към кутийките. Изчаках я да остави пълнителя в прашното гнездо с номер 74.

— Всъщност… — казах аз с престорено смущение, сякаш ми бе хрумнало току-що. — Може ли да наема стая?

Момичето се обърна с изненада.

— Ами да, разбира се…

— Само за довечера. По-разумно е, отколкото да се настаня другаде и пак да идвам, нали разбирате.

— Дадено, няма проблеми. — Тя включи дисплея върху бюрото си, огледа го за момент и пак ми се усмихна. — Знаете ли, ако искате, мога да ви настаня на същия етаж. Не точно в съседната стая, тя е заета, но през две врати. Услугата е безплатна.

— Много мило — казах аз. — Знаете ли какво тогава, само му кажете, че съм тук, дайте му номера на моята стая и сам ще ме потърси. Всъщност по-добре ми дайте онова, което оставих.

Челото й се сбръчка от толкова много промени. Тя неуверено взе пълнителя.

— Значи не искате да му го предам?

— Вече не, благодаря. — Усмихнах й се. — Май ще е по-добре да му го дам аз. Така е някак по-лично.

Горе вратите се оказаха старомодни, на панти. Вмъкнах се в номер 74 със същата лекота, с която като шестнайсетгодишен уличен нехранимайко прониквах в занемарените складове за подводничарско оборудване.

Стаята беше тясна и неудобна. Тоалетна капсула, хамак-еднодневка за пестене на място и пране, вградени шкафове, пластмасова масичка и стол. Прозорец с променлива прозрачност, вързан нескопосано за климатичната система — проповедникът го беше оставил затъмнен. Огледах в полумрака къде да се скрия и по липса на друга възможност избрах капсулата. Докато прекрачвах вътре, лъхна ме остър мирис на антибактериален спрей — вероятно автоматичното почистване бе приключило преди малко. Свих рамене, постарах се да дишам през устата и потърсих из чекмеджетата болкоуспокояващи, за да смекча развихрилия се махмурлук. В едното намерих хапчета против слънчев удар. Глътнах две, седнах на капака на тоалетната и зачаках.

Има нещо нередно, предупреди ме емисарската интуиция. Нещо не пасва.

Може би онзи не е такъв, за какъвто го мислиш.

Да, бе. Дошъл е да ме увещава с добро. Господ го е насочил по правия път.

Религията е най-обикновена политика, само че с по-високи залози, Так. Знаеш това, видя го в действие на Шария. Няма причина тия хора да не постъпват по същия начин, когато ножът опре до кокала.

Тия хора са овце. Ще сторят каквото им наредят свещениците.

Сара нахлу в паметта ми като нажежено желязо. За момент околният свят се люшна от силата на моята ярост. За хиляден път си представих сцената и в ушите ми забуча шум като рев на далечна тълпа.

Извадих тебитския нож и се вгледах в матовото черно острие.