Разбудени фурии

— Е, демилитска ни работа. — Ядви направи кисела физиономия към отражението си. — Главите ни са тъпкани с най-модерна техника, но сме адски суеверен народ. Не е прието да се говори за такива неща. Носи лош късмет.

— Дай да се изясним. Тия истории със самоубийствата на миминтите — значи и те почнаха след Аямон.

— Да, доколкото си спомням. Сега ще ми кажеш ли каква е тая твоя теория за специалното оръжие?

Тръснах глава, подмятайки като жонгльор новите данни.

— Не съм сигурен. Мисля, че е била предназначена да задейства онзи генетичен убиец на Харланити. Не вярвам Черните бригади да са изоставили оръжието си. Не вярвам и да са ги избили, преди да го задействат. Според мен те са създали нещо като спусък и са го укрили в Ню Хок — модел на личност с програмирана воля да задейства оръжието. Тя вярва, че е Квелкрист Фолкънър, защото това й дава стимул. Но не е нищо повече от система носител. Опре ли се до моралния избор, до факта, че е хвърлено проклятие над хора, които тогава още не са били родени, тя става съвсем друг човек, защото в крайна сметка само целта има значение.

Ядви сви рамене.

— Мене ако питаш, държи се точно като всички политически лидери. Нали знаеш, целта и средствата. Защо Квелкрист Фолкънър да е по-различна, майка му?

— Знам ли? — Внезапно в мен се надигна изненадваща съпротива против нейния цинизъм. Сведох очи към ръцете си. — Разбираш ли, ако погледнеш живота на Квел, почти всички нейни постъпки се ръководят от философията й. А тази нейна двойничка, или каквато е там, дори тя самата не може да примири мислите и постъпките си. Мотивите й са ужасно объркани.

— Е? Добре дошъл сред скапания човешки род.

Горчивината на думите ме накара да се озърна. Ядви още стоеше до прозореца и гледаше отражението си.

— Нищо не си могла да направиш — тихо казах аз.

Тя не ме погледна, не извърна глава.

— Може би. Но знам какво почувствах, и то не беше достатъчно. Тоя скапан носител ме промени. Откъсна ме от мрежата…

— Което ти спаси живота.

Тя нетърпеливо тръсна обръснатата си глава.

— Попречи ми да чувствам заедно с другите, Мики. Откъсна ме от тях. Знаеш ли, дори промени нещата с Ки. През онзи последен месец вече не беше същото.

— Често се случва при презареждане. Хората постепенно свикват…

— Да бе, знам. — Сега тя откъсна очи от своето отражение и ме погледна. — Ако една връзка не върви от само себе си, превръща се в труд. И двете се стараехме, стараехме се повече откогато и да било. Там е проблемът. Преди не ни се налагаше да се стараем. Понякога се възбуждах само като я гледах. Само това ни трябваше и на двете — един поглед, едно докосване. И точно това изчезна безследно.

Мълчах. Понякога просто няма какво да кажеш. Можеш само да слушаш, да чакаш и да гледаш как всичко се излива навън. Да се надяваш, че е пречистване.

— Когато я чух да пищи — изрече с усилие Ядви, — това сякаш не беше важно. Или поне не беше достатъчно важно. Не стигаше, за да остана и да се бия. Ако носех истинското си тяло, щях да остана.

— И да умреш.

Тя небрежно сви рамене и примига, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.

— Всичко това са глупости, Ядви. Сега в теб говори вината, че си оцеляла. Много добре знаеш, че нищо не би могла да сториш.

Тя ме погледна. Плачеше тихичко и сълзите бавно се стичаха по лицето й.

— Ти пък какво знаеш, Мики? Нали всичко онова пак беше работа на твой скапан двойник. Ти си гаден унищожител, скапана емисарска отрепка. Никога не си бил демилит. Никога не си бил част от нещо, не знаеш какво означава това. Колко близки бяхме. Не знаеш какво е да го загубиш.

За миг мислите ми се върнаха към Корпуса и Вирджиния Видаура. Яростта след Иненин. Тогава за последен път принадлежах към нещо — преди повече от век. Случваше се понякога да усетя същото, зараждащо се чувство за дружба и обща цел — и винаги го изтръгвах от корен. Тия глупости само могат да ти докарат смъртта. Или да позволят на другите да те използват.

— Тъй — казах аз с небрежна бруталност. — Вече ме проследи. Вече знаеш. И какво ще правиш сега?

Ядвига избърса очите си с рязък жест, който почти не се различаваше от плесница.

— Искам да я видя — каза тя.

Глава 42

Ядви имаше малък, очукан скутер на въздушна възглавница, който бе наела на нос Кем. Беше го оставила под яркото осветление на платения паркинг зад хотела. Докато вървяхме към него, момичето от рецепцията сърдечно ни махна с ръка. Явно много се радваше от своята малка роля в успешното ни събиране. Ядви набра кода на ключалката върху плъзгащия се покрив, седна зад кормилото и бързо подкара към мрака на Зоната. Когато светлинките на Ивицата помръкнаха зад нас, тя отново смъкна брадата и ми отстъпи кормилото, за да съблече проповедническите одежди.

— Защо изобщо ти трябваше да се маскираш така? — попитах аз. — Какъв беше смисълът?

Тя сви рамене.

— Прикритие. Предполагах, че ме преследва якудза, може би и още някой, а нямах представа каква е твоята роля, за кого играеш. Най-разумно ми се видя да избера тая маскировка. Хората навсякъде избягват Брадите.

— Тъй ли?