Разбудени фурии

Тогава го погледнах и за миг пред мен сякаш се разтвори врата към моето емисарско минало. Той стоеше все тъй ухилен в блясъка на прожекторите и преспокойно можех да бъда на негово място. Спомних си каква беше реалността. Този път ме заля не чувство за общност и братство, а бруталната сила на Корпуса. Опияняващата диващина, родена от дълбокото осъзнаване, че вдъхваш страх. Че за теб си шушукат из всички Населени светове и дори в земните коридори на властта всички притихват, щом чуят твоето име. Опиянение, по-силно от първокачествен тетрамет. Мъже и жени, които могат с един жест да съсипят или просто да зачеркнат от списъка сто хиляди живота — тези мъже и жени трябваше да се научат на страх и тия уроци се преподаваха от Емисарския корпус. От нас.

Направих усилие да се усмихна и аз.

— Голям си чаровник, Тод. Изобщо не си се променил, нали?

— Нито на йота.

И изведнъж усмивката престана да бъде насилена. Разсмях се и смехът сякаш освободи нещо в мен.

— Добре. Хайде говори, негоднико. Как ще го направим?

Той театрално вдигна вежди.

— Надявах се ти да ми кажеш. Нали познаваш мястото.

— Не, питах с какви сили ще атакуваме. Нали не смяташ да използваш…

Мураками завъртя палец към „Набучвател“.

— Нашите ексцентрични приятели? Естествено, че ще ги използвам.

— Мамка му, Тод, те са просто банда хлапета, надрусани с тетрамет. Хайдуците ще ги направят на кайма.

Той небрежно махна с ръка.

— Работим с подръчни материали, Так. Знаеш как става. Те са млади, гневни и тъпкани до козирката с тетрамет, само търсят на кого да си го изкарат. Ще залисват Сегешвар, докато ние се вмъкнем да нанесем истинския удар.

Погледнах часовника си.

— Тази вечер ли смяташ да го направим?

— Утре призори. Чакаме Аюра, а според Танаседа тя ще дойде чак по малките часове. А, да. — Той отметна глава и кимна към небето. — Трябва да се съобразяваме и с времето.

Проследих погледа му. Над нас гъсти, черни купести облаци упорито се влачеха на запад през небето, където Хотей все още се мъчеше да наложи присъствието си. Дайкоку отдавна бе потънал в мътно сияние на хоризонта. А сега забелязах, че над Зоната се надига свеж вятър с характерния мирис на море.

— Какво му е на времето?

— Ще се промени. — Мураками подуши въздуха. — Помниш ли онази буря, за която очакваха да се разсее в южната част на Нуримоно. Не се разсея. А сега май е набрала сила от някакво северозападно въздушно течение и прави завой. Връща се.

Ухото на Ебису.

— Сигурен ли си?

— Естествено, че не съм, Так. Това е метеорологична прогноза, по дяволите. Но дори да не връхлети с пълна сила, малко бурен вятър и проливен дъжд ще ни дойдат добре, нали? Хаотични системи точно когато и където ни трябват.

— Това — казах предпазливо аз — много зависи от въпроса колко опитен капитан е нашият нервен приятел. Знаеш как наричат подобно време по тукашните места, нали?

Мураками ме погледна с недоумение.

— Не. Лош късмет?

— Не, наричат го Ухото на Ебису. Има една такава рибарска легенда.

— А, да.

Толкова далече на юг Ебису не е същият. В северните и екваториалните области на Харлановия свят японско-аманглийското културно наследство го превръща в бог на моретата, закрилник на моряците и, общо взето, добродушно божество. Свети Елм пък е приет като негов заместник или помощник, за да не бъдат засегнати по-християнски настроените местни жители. Но в Кошут, където още са живи традициите на източноевропейските работници, построили целия този свят, няма място за подобен благодушен подход. Ебису се е превърнал в зловещ подводен демон, с когото вечер плашат децата, истинско чудовище, с което легендарните герои като свети Елм трябва да се сражават, за да закрилят вярващите.

— Помниш ли как завършва легендата? — попитах аз.

— Естествено. Ебису дава на гостоприемните рибари фантастични подаръци, но си забравя рибарското копие, нали така?

— Да.

— Връща се, значи, да си го вземе, и точно преди да почука, чува рибарите да обсъждат личната му хигиена. Ръцете му миришат на риба, не си мие зъбите, дрехите му са мръсни и смачкани. Все разни неща, дето трябва да ги отбягват децата, нали?

— Правилно.

— Да, помня как разправях тая история на Суки и Маркъс, когато бяха малки. — Мураками зарея замъглен поглед към хоризонта и прииждащите облаци. — Трябва да е било преди почти половин век. Представяш ли си?

— Довърши историята, Тод.

— Дадено. Чакай да видим… Ебису е много ядосан. Промъква се, грабва копието и докато се оттегля с гръм и трясък, зад него всичките му подаръци се превръщат в прогнил белотрев и мъртва риба. Хвърля се в морето, а рибарите месеци наред не могат да хванат нищо. Поука: грижете се за личната хигиена, но което е още по-важно, деца, не говорете зад гърба на хората.

Той ме погледна отново.

— Как се справих?