Разбудени фурии

Боят не се оказа тъй див, както очаквах. Двамата бяхме уморени и неизбежно разчитахме на вградените системи в носителите си. И двамата допускахме грешки, които при други обстоятелства щяха да бъдат смъртоносни. А може би сами не знаехме какво точно правим тук, сред тихата, мъглива нереалност на пустия кей.

Подготвителите вярват…

Замисленият глас на Силви долу в резервната памет.

Всичко отвън е илюзия, сенчест свят, създаден от древните богове като детска люлка за нас, докато изградим своя собствена реалност и се свръхзаредим в нея.

Утешителна мисъл, нали?

Плюх и си поех дъх. Отдръпнах се от заобления капак на носилката.

Ако си позволиш да й вярваш.

На кея пред мен той се изправяше на крака. Налетях бързо, преди още да се е опомнил, вложих цялата сила, която ми бе останала. Той усети и се завъртя да ме пресрещне. Ритник, отбит с вдигнато коляно, юмруци, блокирани с кръстосани ръце пред главата и гърдите. Стрелнах се по инерция покрай него и той ме последва, замахвайки с лакът към тила ми. Паднах долу, преди да ме засегне сериозно, търкулнах се и размахах ръце в опит да го подкося. Той отскочи с танцова стъпка, намери време за хищна усмивка й пак връхлетя.

За втори път тази сутрин чувството ми за време изчезна. Бойното обучение и напрегнатата нервна система на модела „Ейшундо“ забавиха всичко наоколо до едва доловимо пъплене, до безкрайно забавени кадри на падащия над мен крак и оголените в усмивка зъби.

Престани да се смееш, скапаняк!

Лицето на Сегешвар се криви от яростта на вековна обида, после от отчаяние, когато моите подигравки разкъсват бронята, която е изградил около себе си за двеста години живот сред насилието.

Мураками с шепа кървави приставки свива рамене срещу мен като мое собствено отражение.

Майка ми, сънят и…

… и той стоварва ботуша си върху корема й, тя се сгърчва, търкулва се настрани, легенчето се преобръща и през прага към мен плисва сапунена вода…

… обгръща ме вълна от ярост…

… скоро ще бъда достатъчно голям и ще стигна вратата…

… ще го убия с голи ръце, в ръцете ми има оръжия, моите ръце са оръжия…

… сенчест свят…

Кракът му се стовари над мен. Това сякаш продължи цяла вечност. В последния момент се търкулнах към него. Той вече нямаше накъде да отстъпва. Ударът падна върху вдигнатото ми рамо и наруши равновесието му. Аз продължих да се търкалям и той залитна. За мой късмет настъпи нещо върху кея. Неподвижното тяло на Силви. Препъна се и падна по гръб.

Светкавично се изправих на крака, прескочих Силви и този път го изненадах, преди да се надигне. Нанесох му свиреп удар отстрани по главата. От разкъсания скалп бликна кръв. Нов удар, преди да успее да се преметне. Още кръв шурна от размазаните устни. Той омекна, замаяно се надигна нагоре и аз се стоварих с цялата си тежест върху дясната ръка и гърдите му. Той изпъшка и ми се стори, че чух пращене на кост. Замахнах с отворена длан към слепоочието му. Главата му се отметна, миглите запърхаха. Отметнах ръка за сабления удар, който щеше да смачка ларинкса.

… сенчест свят…

Разчиташ на своята самоненавист, защото можеш да я преобразиш в ярост към набелязания обект за унищожение.

Това е статичен модел, Ковач. Статуя на отчаянието.

Вторачих се в него. Той едва шаваше, лесно можех да го убия.

Гледах го.

Самоненавист…

Сенчест свят…

Майка ми…

Изневиделица отново видях как вися с мъртва хватка под марсианското гнездо в Текитомура. Парализиран и неподвижен. Видях как ръката ми стиска кабела, за да ме удържи. Да ме опази жив.

Държи ме на място.

Видях се как разхлабвам хватката пръст след пръст, за да дойде движението.

Станах.

Пуснах го и отстъпих назад. Продължих да го гледам, опитвайки да осъзная какво бях сторил току-що. Той примига.

— Знаеш ли — казах аз и гласът ми заяде като ръждива панта. — Знаеш ли какво, майната ти. Ти не беше на Иненин, не беше на Лойко, не беше на Санкция IV или Хън Хоум. Какво разбираш, по дяволите?

Той изплю кървава храчка. Стана и избърса разцепените си устни. Аз се разсмях мрачно и поклатих глава.