Разбудени фурии

— Чухте как Дизи Чанго изпълнява класическата мелодия „По еклиптиката“ — нова светлина върху една стара тема, също както квелизмът озарява древните неправди на икономическите порядки, които пренесохме със себе си по мрачния път от земните брегове чак дотук. Разбира се, Дизи беше убеден квелист през целия си живот и както неведнъж е казвал…

Над тълпата от демилити се надигнаха стонове.

— Да, и цял живот се е друсал с тетрамет, скапанякът — провикна се някой.

Пропагандният предавател продължаваше да бърбори сред бурята от насмешки. Вече от векове повтаряше все същата стара песен. Но демилитите сякаш протестираха по навик, едва ли не с удоволствие, също както мърморехме някога ние в кръчмата на Ватанабе. Почна да ми става ясно защо Ор познава така добре джаза от Заселническата епоха.

— Трябва да бягам — каза Оиши. — Може някой ден да се видим в Неразчистеното, нали?

— Да, може би. — Силви се загледа след него, после приведе глава към Ласло. — Как сме с времето?

Инфоспецът бръкна в джоба си и извади чипа. Номерът беше спаднал до петдесет и две. Силви изпъшка разочаровано.

— Какви са тия каракури? — попитах аз.

— Механични кукли — обясни нехайно Кийока. — Не бой се, наоколо няма да видиш от тях. Изчистихме ги миналата година.

Ласло прибра чипа в джоба си.

— Спомагателни единици. Има ги във всякакви размери и форми, малките са колкото крилодери, само че не летят. Ръце и крака. Понякога са въоръжени и адски бързи. — Той се ухили. — Много неприятна компания.

Изведнъж Силви нетърпеливо тръсна глава. Стана от стола.

— Отивам да поговоря с Курумая — обяви тя. — Мисля, че е време да се пишем доброволци за разчистването.

Всеобщите протести бяха доста по-звучни, отколкото онези срещу пропагандния автомат.

— Няма начин да говориш сериозно.

— От разчистване не се печели, шефе.

— Мамка му, ровиш от врата на врата…

— Момчета! — Тя вдигна ръка. — Не ми пука, разбрахте ли? Ако не изпреварим опашката, ще висим тук до утре. А не бива, по дяволите. Ако случайно сте забравили, скоро Ядви ще се размирише на поразия.

Кийока извърна глава. Ласло и Ор замърмориха над остатъците от мисо в паничките.

— Някой ще дойде ли с мен?

Мълчание и наведени очи. Хвърлих поглед наоколо, после се изправих, усещайки с наслада пълната липса на болка.

— Да, аз идвам. Този Курумая не хапе, нали?

След като го видях, вече не бях толкова сигурен.

Веднъж на Шария си имах работа с един чергарски вожд — шейх, чието богатство беше пръснато из бази данни по цялата планета, но предпочиташе да пасе из Джаханските степи стада полудиви генетично видоизменени бизони и да живее в шатра със слънчево захранване. Почти сто хиляди свирепи степни номади му дължаха пряко или непряко военно подчинение, и когато сядах на съвет с него в онази шатра, просто усещах как властта кипи вътре в него.

Шигео Курумая беше подобна, макар и не чак толкова колоритна фигура. Властваше над командната барака със същия безмълвен, напрегнато-властен поглед, само че седеше зад бюро, отрупано с мониторно оборудване, а около него стояха на крак тълпи демилити, чакащи назначение. Беше координатор като Силви с прошарена коса, сплетена на плитки, за да разкрие централния кабел, навит на темето в архаичен самурайски стил отпреди десетина века.

— Специална задача, дайте път. — Силви ни проби с рамо път пред другите демилити. — Дайте път. Специална задача. По дяволите, отдръпнете се. Специална задача.

Неохотно й отвориха път и ние излязохме най-отпред. Курумая почти не ни обърна внимание, увлечен в разговор с екип от трима демилити в стройни, младолики носители, които вече бях почнал да разпознавам като типични за инфоспецовете. Лицето му беше безизразно.

— Доколкото знам, нямаш специална задача, Ошима-сан — тихо каза той и над околните демилити избухнаха гневни възгласи. Курумая се вторачи в тях и шумът бързо стихна. — Както казах…

Силви примирително вдигна ръка.

— Знам, Шигео. Знам, че нямам специална задача. Искам я. Предлагам Неуловимите като доброволци за разчистване на каракури.

Пак се надигна ропот, но доста по-глух. Курумая навъси вежди.

— Искаш да те пратя на разчистване?

— Искам пропуск. Момчетата са задлъжнели здравата и искат да припечелят час по-скоро. Ако това означава да чистим от врата на врата, нямаме нищо против.

— Нареди се на скапаната опашка, кучко — подметна някой зад нас.

Силви леко настръхна, но не се обърна.

— Трябваше да се сетя, че ще го приемеш така, Антон. И ти ли си доброволец? Хайде, тръгвай с екипа от къща на къща. Ама кой знае защо не ми се вярва да ти благодарят.

Озърнах се към струпаните демилити и открих Антон — едър, набит координатор с буйна грива, нашарена безвкусно в контрастиращи цветове. Беше си сложил такива лещи, че зениците му приличаха на стоманени топчета, а под кожата на славянските му скули прозираха електронни схеми. Той леко трепна, но не отговори на предизвикателството. Мътните му метални очи се насочиха към Курумая.