Разбудени фурии

За момент настана мълчание. Чувах го как диша. Приглушен женски глас някъде около него. Гореща вълна се надигна в кръвта ми и тутакси спадна. Не беше Силви или Надя. Плекс раздразнено кресна нещо на жената, после пак заговори по телефона.

— Мислех, че те…

— Абе, скапаняк, ще ме пуснеш ли или не?

Блъфът успя. Плекс ме помоли да предам телефона на пазача и след три едносрични думи човекът отвори тясна портичка, изрязана в металната врата на склада. Прекрачи вътре и ми кимна да го последвам.

Отвътре клубът на Плекс изглеждаше горе-долу както очаквах. Евтино копие на по-скъпите шемет-клубове в Милспорт — сепарета с прегради от прозрачна сплав, безумни абстрактни холограми във въздуха над тълпа танцьори, облечени само със сянка и тънък слой боя по кожата. Оглушителната музика изпълваше пространството, нахлуваше в ушите и видимо разтърсваше прозрачните прегради. Усещах я как вибрира в гърдите ми като тътен на бомбардировка. Над тълпата две кандидатки за тотален телесен театър гърчеха из въздуха изваяните си фигури и взаимно се галеха с длани, имитирайки отлично режисиран оргазъм. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че във въздуха ги държи не антиграв, а обикновено въже. Колкото до холограмите, личеше си от пръв поглед, че са записи, а не пряко излъчвани от приставката на надрусан носител, както в реномираните шемет-клубове. Иса едва ли би се впечатлила от обстановката.

Двама души от вътрешната охрана неохотно се надигнаха от очукани пластмасови столове до преградата. Мястото беше претъпкано и явно си мислеха, че са приключили с претърсването на посетителите. Огледаха ме кръвнишки и извадиха детекторите. Иззад преградата неколцина клиенти ги забелязаха и взеха подигравателно да имитират движенията им. Моят придружител рязко им кимна да сядат. Заобиколихме стената и навлязохме в навалицата на дансинга. Температурата скочи до към четирийсет градуса. Музиката стана още по-силна.

Промъкнахме се през тълпата на дансинга без произшествия. На два-три пъти се наложи да натисна малко по-силно, но не срещнах друга реакция, освен извинителни или замаяни усмивки. Където и да отидеш на Харлановия свят, шемет-заведенията са добре организирани — благодарение на грижливата дългогодишна селекция обикновено се използват щамове от еуфоричната част на психотропния спектър, тъй че в най-лошия случай можеш да очакваш от публиката лигави целувки, прегръдки и несвързани клетви за вечна любов. Намират се и по-гадни варианти, но по принцип не ги търси никой, освен военните.

След като минахме през гъмжилото от гальовни ръце и неестествено широки усмивки, стигнахме до подножието на метална рампа и се изкачихме нагоре, където два грамадни товарни контейнера бяха монтирани на подпори и облицовани с ламперия от огледално дърво. Отраженията на холограмите играеха по нащърбената им повърхност. Моят придружител ме поведе към левия, натисна звънеца и отвори напълно незабележимата врата от огледално дърво. Наистина я отвори като оная портичка долу. Тук явно нямаше сгъваеми врати. Отдръпна се настрани да ми стори път.

Прекрачих вътре и огледах обстановката. На преден план зачервеният Плекс, само по панталони, се мъчеше да надене безумно шарена копринена риза. На грамадното автоматично легло зад него се въргаляха две жени и един мъж. Всички изглеждаха много млади и много красиви, почти без друго облекло, освен размазана телесна боя. Не беше трудно да се досетя откъде ги е довел Плекс. Покрай стената в дъното имаше монитори за връзка с микрокамерите из клуба. Ритъмът долиташе през стените на контейнера приглушен, но достатъчен за танцуване. Или за нещо друго.

— Хей, Юкио, мой човек. Дай да те погледна. — Плекс пристъпи напред и разпери ръце. Усмихна се неуверено. — Хубав носител, мой човек. Откъде го взе? По поръчка ли е?

Кимнах към компанията.

— Отърви се от тях.

— Дадено. — Той се завъртя към леглото и плесна с ръце. — Хайде, момчета и момичета. Веселбата свърши. Имам сериозен разговор с тоя приятел.

Те си тръгнаха неохотно като малки деца, прогонени от вечерен празник. На минаване една от жените посегна да докосне лицето ми. Дръпнах се раздразнено и тя се нацупи. Пазачът ги изчака да излязат, после хвърли въпросителен поглед към Плекс. Плекс насочи същия поглед към мен.

— Да, и той.

Пазачът излезе, затвори вратата и музиката заглъхна още малко. Отново погледнах Плекс, който отиваше към ниско барче с вътрешно осветление, разположено до едната стена. В движенията му се долавяше странна смес от леност и напрежение — тръпките на шемета и внезапната изненада се бореха в кръвта му. Той бръкна в сиянието на горната лавица и тромаво заопипва между гравирани кристални чаши и изящни хартиени пакетчета.

— Ъ-ъ-ъ… искаш ли една лула, мой човек?

— Плекс. — Напрегнах блъфа до краен предел. — Просто казвай какво става, по дяволите.

Той трепна като ударен и взе да мънка.

— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех си, че Танаседа ще ти…

— Майната ти, Плекс. Говори!