Разбудени фурии

— Виж сега, мой човек, не е моя вината. — В гласа му зазвуча оскърбено достойнство. — Не ви ли казах от самото начало, че е откачалка? Всички ония кайкио тъпотии, дето ги дрънкаше. Ама кой да ме слуша? Аз разбирам от биотехнология, мой човек, и знам кога е прецакана. А оная кучка с кабелите по тиквата беше напълно прецакана.

Тъй!

Умът ми се стрелна два месеца назад към първата нощ пред склада. Стоях в синтетичния си носител, с окървавени ръце и бластерна рана през ребрата, и разсеяно подслушвах разговора между Плекс и Юкио. Кайкио — пролив, търговец на крадена стока, финансов консултант, канализационна тръба. И светец, обладан от духове. Или пък жена, обладана от призрака на една революция отпреди три века. Силви, обладана от Надя. От Квел.

— Къде я отведоха? — тихо попитах аз.

Вече не говорех с тона на Юкио, но така или иначе ролята се беше изчерпала. Не го познавах достатъчно, за да поддържам лъжата пред неговия приятел от детинство.

— Според мен в Милспорт. — Плекс се готвеше да запали лула, може би за да разсее замайването от шемета. — Нали разбираш, Юкио, ако Танаседа не беше…

— Къде в Милспорт?

В този момент Плекс проумя. Видях как разбирането се разлива из него и той внезапно посегна под горната лавица на барчето. Може би нейде из бледото си аристократично тяло имаше вградена неврохимия, но за него тя беше не повече от допълнителен инструмент. А химикалите го забавяха дотолкова, че напънът му изглеждаше смехотворен.

Оставих го да докопа пистолета, да измъкне наполовина ръка изпод лавицата. После ритнах ръката, повалих го на леглото с обратна плесница и стоварих крак върху лавицата. Гравираните чаши се изпотрошиха, книжните пакетчета се разхвърчаха, а лавицата се пукна на две. Пистолетът падна на земята. Приличаше на компактен шрапнелен бластер, по-голям брат на рапсодията, която криех под палтото. Вдигнах го и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как Плекс трескаво лази към някаква аларма на стената.

— Недей.

Той застина и се вгледа в пистолета като хипнотизиран.

— Сядай. Там.

Той се отпусна на автоматичното легло, стискайки ударената си ръка. Има късмет, че не я строших, помислих си аз с дива ярост, която веднага ми се стори пресилена.

Тъй де, мамка му. Можех и да я изгоря.

— Кой… — За момент той размърда устни беззвучно. — Кой си ти? Не си Хираясу.

Вдигнах разперена длан пред лицето си и с театрален жест смъкнах невидима маска. Леко се поклоних.

— Браво. Не съм Юкио Хираясу. Но го нося в джоба си.

Лицето му се сбръчка.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Бръкнах в джоба си и без да подбирам, извадих една от мозъчните приставки. Всъщност не беше специалният модел на Хираясу с жълтите ивици, но по изражението на Плекс разбрах, че е проумял какво имам предвид.

— Мамка му! Ковач?

— Позна. — Прибрах приставката в джоба си. Оригиналът. Пазете се от имитации. — А сега, ако не искаш да делиш един джоб с приятеля си от детинство, препоръчвам ти да отговаряш на въпросите както преди малко, докато си мислеше, че разговаряш с него.

— Но ти… — Той поклати глава. — Това няма да ти се размине, Ковач. Те са наели… Наели са теб да се търсиш, мой човек.

— Знам. Трябва да са отчаяни, а?

— Не е смешно, мой човек. Онзи е някакъв скапан психопат. Още броят труповете, дето ги остави в Драва. Истинска смърт. Без приставки и тъй нататък.

За миг бях шокиран, но някак от разстояние. Зад това чувство стоеше мрачният студ, който изпитах, когато видях Антон и Черепите в записа на Обект 301. Ковач бе отишъл в Ню Хок и си бе свършил работата с емисарско усърдие. Беше донесъл оттам каквото му трябваше. Изводи. А всичко ненужно бе оставил зад гърба си в пепел и пламъци.

— И кого е убил, Плекс?

— Ами… не знам, мой човек. — Той облиза устни. — Много народ. Целия й екип, всички хора, с които тя…

Той кимна. Стиснах устни и кимнах. Изпитвах абстрактна жал за Ядви, Кийока и всички останали, смачкани и прегазени, за да не му се пречкат.

— Да. Тя. Казвай сега за нея.

— Виж какво, мой човек, не мога да ти помогна. Дори не си и помисляй…

Нетърпеливо пристъпих към него. Пламтях от ярост по ръбовете като горяща хартия. Той отново трепна — по-уплашен, отколкото преди малко, когато ме смяташе за Юкио.

— Добре, добре. Ще ти кажа. Само не ме закачай. Какво искаш да знаеш?

Време е за работа. Попивай всичко наред.

— Най-напред искам да знам какво знаеш ти, или какво си мислиш, че знаеш за Силви Ошима.

Той въздъхна.

— Човече, казах ти да не се бъркаш. В онзи рибарски бар. Предупредих те.

— Да — и мен, и Юкио, ако не греша. Голям самарянин се извъди. Обикаляш и предупреждаваш наред. Защо се боеше от нея, Плекс?

— Не знаеш ли?

— Да речем, че не знам. — Вдигнах ръка, за да прогоня с движението напиращия гняв. — Да речем също, че ако се опиташ да ме излъжеш, ще ти изпепеля скапаната тиква.

Той преглътна на сухо.

— Тя… тя казва, че е Квелкрист Фолкънър.

— Да. — Кимнах. — Вярно ли е?

— Мамка му, мой човек. Отде да знам?

— А според професионалната ти преценка може ли да е тя?