Разединени равнини

До голяма степен си е вярно, че няма начин да внедриш свестен шпионин в град на мравкородни. Тези хора са фанатично лоялни, а малцината, които не отговарят на това условие, са аутсайдери без никакво обществено влияние. В най-добрия случай един шеф на агентурна мрежа може да внедри неколцина агенти в чуждестранния квартал или да подкупи някой и друг роб. Но дори робите на мравкоидите като че бяха закачили част от гражданската гордост на своите господари. И макар Талрик да го намираше за необяснимо, факт беше, че след едно-две поколения родените в такова робство вярваха, че е по-добре да си роб в техния град, отколкото свободен човек другаде.

Беше се придвижил бързо покрай морския бряг до Век благодарение на допълнителната такса, която вдъхнови колегиумския шкипер да плава денонощно и да пристигне във векианското пристанище на втората заран, точно когато изгряващото слънце обливаше с лъчите си великанската крайморска дига от сив камък. Талрик различи силуетите на требушети и балисти отгоре й, а според докладите на имперската делегация в самата дига били вградени огнехвъргачи.

Отвъд дигата влекач закачи на буксир малкия им кораб и го изтегли по изкуствения канал, който водеше до самия град. След като пристанаха, Талрик си оправи сметките с шкипера и пое по тихите улици на чуждестранния квартал, ориентирайки се по спомените си за картата, която беше запаметил грижливо още преди десетница. Имперските емисари явно бяха направили благоприятно впечатление в царския двор и в резултат на това една двуетажна сграда беше опразнена от предишните наематели — някакъв консорциум на бръмбарородни вносители — и им беше дадена за ползване. Талрик скоро наближи сградата — беше с типичната мравешка семпла архитектура, характеризираща се с плосък покрив, малки, лесни за отбрана прозорци и пълна липса на декорации. Двама осородни войници стояха на пост отпред. Кръстосаха пиките си пред него, но поради общата им раса това беше по-скоро формалност.

— Капитан Талрик е тук за среща с капитан Даклан — обяви той и войниците го пуснаха да влезе. Името му би трябвало да е познато дори тук, а докато съобщението за появата му стигне до когото трябва, „капитан Талрик“ щеше да се превърне в „майор Талрик от Рекеф“.

Вътре роби притичаха да му предложат плодове и някакво стипчиво местно вино, но Талрик едва бе успял да ги опита, когато домакините се появиха.

Капитан Даклан — а също и майор Даклан от външната служба на Рекеф — беше нисък широкоплещест мъж няколко години по-млад от Талрик. Тъмната му коса се беше поотдръпнала назад, а бръчките около очите и пълните устни създаваха впечатлението за общителен и весел човек, но това нямаше нищо общо с действителността. Придружаваха го двама други — висок осороден в униформена туника и с дъска за писане, прихваната в свивката на лакътя, и някаква странна на вид жена. На години колкото Талрик, жената беше полуродна, тъмната й кожа бе на сиви и бели петна като повреден при пране плат. Ефектът беше едновременно смущаващ и интригуващ.

— Майор Талрик — кимна за поздрав Даклан и козирува небрежно. — Как е Колегиум?

— Проси си боя — отвърна искрено Талрик. Влезе роб с още вино, хляб и паничка мед и Талрик си досипа в чашата. — А как е положението тук, майоре?

— Бива. Чух за последните ви подвизи, Талрик — подхвърли Даклан. — Онова в Хелерон е било грандиозен провал, а?

Талрик, който тъкмо поднасяше филия хляб към устата си, спря и го изгледа навъсено.

— Упълномощен ли сте да задавате въпроси за предишните ми операции, майор Даклан?

Домакинът присви очи.

— Просто съм любопитен. Мълвата се разпространява.

— Ако е така, то ваше задължение е да я спрете, а не да наливате масло в огъня — подчерта Талрик. — Имаме си достатъчно грижи тук, във Век. — Заповедите го поставяха начело на операцията, а Даклан очевидно беше от онези офицери, които предпочитаха да работят самостоятелно. Талрик си придърпа един стол до масата, седна и изяде без бързане филията, като я мажеше обилно с мед. Нека Даклан почака. Писарят с плочата не реагира, но жената явно намираше тактиката му за забавна. Майорът пък пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.

— Майор Талрик…

Талрик вдигна ръка, като продължаваше да дъвче с наслаждение.

— Този мед е много хубав. Откъде е? — попита с пълна уста той, поглеждайки към полуродната.

— Пчелородни търговци го внасят от север с кораби — обясни жената. Гласът й беше необичайно дрезгав.