Разединени равнини

— Логично — кимна Талрик и се зае да бърше старателно пръстите си. — Такааа. Даклан, защо не седнеш и не ми кажеш кои точно са приятелите ти и каква точно е ситуацията. — Мъжът настръхна и Талрик добави: — Аз не съм ти враг, а покрай другите неща, които си чувал за мен, сигурно е и достоверният слух, че подчинените ми благоденстват, когато съм доволен от тях. Дребните политически боричкания в Империята и в Рекеф не ме интересуват. Точно затова съм във външната служба. Надявам се да разсъждаваш по същия начин, докато работим заедно. Ако си си наумил да извлечеш някаква лична изгода от тази операция, аз ще ти помогна, стига да ми служиш добре. Ала в досието ми има доста нелицеприятни случки с мои подчинени, проявили неблагоразумието да ми откажат необходимото съдействие. — Усмихна се, макар споменът да беше болезнен. — Дано съм бил ясен.

Даклан помълча, после седна и облегна лакът на масата. Не беше от най-кротките пози, особено за осороден, чиито ръце са оръжие сами по себе си. Талрик реши да не обръща внимание.

— Майор Талрик, ако съм ви засегнал, моля да ме извините — каза Даклан, макар да нямаше и помен от разкаяние в тона му. — Да ви представя лейтенант Харок, мой адютант и офицер от разузнаването — продължи той и посочи небрежно писаря. — А това е нашето тайно оръжие. Името й е Лорика.

Талрик кимна на полуродната жена.

— От какъв произход си, Лорика? — попита я.

— Баща ми е местен, майоре. Майка ми е осородна. Била е робиня на паякоидите, после са я продали тук, доколкото знам.

Талрик замълча за кратко, обмисляйки казаното.

— И ти можеш да?… — Защото имаше само една причина полуродна да присъства тук, на това съвещание.

— Изкуството на предците ми осигурява връзка с умовете на векианците, майоре. Мога да ги чувам и да им говоря — не че те биха си направили труда да ме чуят.

— Местните са изначално свикнали с мисълта, че никой външен няма достъп до комуникационната им мрежа — намеси се Даклан. — Когато говорят помежду си, разговорът им не тече между отделни индивиди, а стига до много. Лорика чува какво си говорят и това е много полезно за нас в преговорите.

— Не се и съмнявам — съгласи се Талрик. — А какво включват преговорите на този етап?

— Обичайните предварителни споразумения. Взаимно признаване на силата. Сходство на целите. Знаят, че сме решени да превземем Тарк, и одобряват. Имат свои планове срещу Колегиум — ние одобряваме. Искат да сложат ръка на Сарн, но знаят, че Сарн и Колегиум са близки съюзници, и това ги влудява. — Даклан се усмихна. — Пристигането ви означава ли, че сте тук, за да им направите офертата, майор Талрик?

— А те готови ли са да я приемат, как мислиш?

— И още как. Не са забравили поражението, нанесено им от Колегиум.

— Ако не се лъжа — отбеляза Талрик, — Колегиум просто ги е задържал пред стените си, докато пристигне подкреплението от Сарн.

Погледна към Лорика и тя каза:

— Те го виждат по друг начин, майоре. Смятат, че са били победени, а поражението им е още по-горчиво, защото в техните очи Колегиум е град на мекушави философи. А самите те са войници.

— И въпреки това се е случило… — Талрик навъси чело, споходен от нова мисъл. — А ние сигурни ли сме, че започне ли веднъж операцията, векианци ще са в състояние да превземат Колегиум? Ако се провалят, Империята не би имала никаква полза от цялото начинание. — А после се поправи: — Е, сраженията ще отслабят и двете страни, което също би било от полза за Империята, но не толкова, колкото ако пробият крепостните стени на Колегиум и го поставят на колене.

— Въпрос на време, майор Талрик, и на добра подготовка — обясни Даклан. — Армията на Век е имала достатъчно време да анализира поражението си и да се поучи от допуснатите в миналото грешки.

— Е, сигурно дори мравкородните са способни на нововъведения — изкриви устни в усмивка Талрик, — ако е налице необходимият стимул.

— О, те имат план, майоре — потвърди Лорика. — Превземането на Колегиум се е превърнало в първостепенна цел на гражданското им общество. — Каза го с горчивина и Талрик предположи, че гражданската гордост на Век не й е по сърце. В мравешките градове полуродните бяха приемани дори по-зле от другаде.

— Е — обобщи Талрик, — в такъв случай нека направим нашата оферта. Можеш да ми уредиш аудиенция в царския двор, нали?

— Утре вечер най-късно — заяви Даклан. — Не бих се изненадал, ако след три дни армията им поеме на изток.

Да си лейтенант от Рекеф никак не беше лесно напоследък. Въпреки таланта на расата си да оцелява при всякакви обстоятелства, мухородният Те Беро все по-често се чувстваше притиснат в ъгъла. Капитаните от Рекеф си имаха следовници, свои собствени мрежи и операции, на които да разчитат. На сержантите и агентите се гледаше като на обикновени инструменти, твърде маловажни, за да се издигнат до черните списъци на своите шефове. Лейтенантите, от друга страна, като че ли концентрираха негативите и на двата свята.