Разединени равнини

Без предупреждение мухоидът свърна наляво и пое почти на бегом по някакво стълбище. Салма го последва. Стълбището ги изведе в нещо като преддверие с познатите вече тесни прозорци под тавана и — далеч по-важно — с Тото и Скрил.

Салма едва не прегази мухородния в желанието си да стигне по-бързо при тях. Скрил изглеждаше уморена до смърт, а Тото имаше синини по лицето и сцепена устна.

— Какво става? — изсъска Салма.

Тото поклати глава.

— Мисля, че този човек може да ни обясни.

Чак сега Салма видя, че в стаята има и друг мравкоид, мъж на средна възраст, който ги наблюдаваше внимателно.

Мухородният врътна пръст към него.

— Първо — каза той, — това е командир Паропс, който отговаря за вас понастоящем.

— Нали уж щеше да ни освободиш? — сви устни Салма.

— Това и направих. Само за информация ще ви кажа, че това е човекът, който ще го отнесе, ако се окаже, че не сте такива, за каквито се представяте — обясни мухоидът, а мравкородният офицер го изгледа ядосано.

— А ти кой си, дребен? — прекъсна го Скрил.

Мухоидът й метна крива усмивка.

— В прещастливия ден на моето раждане мама и тате са ми дали името Неро и оттогава друго не ми е трябвало.

— Това име го знам… — промърмори Тото, после млъкна, смръщил усилно вежди. След това добави: — Вие да не сте… Рисувате ли картини?

— Не, аз не рисувам картини. Далеч по-точно е да се каже, че съм изключително талантлив художник — каза Неро с известно раздразнение. — Нещо повече, преди време със Стенуолд Трудан бяхме верни приятели по чашка и когато разбрах от Паропс, че това име е изтекло по мрежата, реших, че ще е добре да ви навестя, ако не за друго, то да видя какви хлапета използва дъртият Стен в последно време.

— Майстор Трудан ни прати тук да съберем информация за атаката на осоидите срещу Тарк — обясни Тото. — Трябва да напуснем града и да си намерим подходящо място за наблюдение.

Неро и Паропс се спогледаха.

— Синко — усмихна се мухоидът, — без да искате, се сдобихте с най-добрия наблюдателен пост. Обсадата започна и повече никой няма да излиза от Тарк.

— Твоят човек закъснява — отбеляза жената водно конче.

Старият скорпионороден се почеса с щипка по хлътналите гърди.

— Първо, мадам, той не е мой човек. А просто човекът, който най-добре пасва на твоите изисквания. Второ, не закъснява — поне по стандартите на този бизнес. Не всички имаме часовници и моторчета.

Тя тръгна към него и плащът й изшумоля. Четиримата биячи, които скорпионоидът беше разставил из стаята, се напрегнаха, и той вдигна ръка — онази със счупената щипка — да ги успокои.

— Знаеш ли какво ще стане, ако ме предадеш, Хокиак? — попита жената.

Хокиак разтегли лице във ведра усмивка, която изкара на показ кошмарната гледка на възпалените му венци и оредели зъби.

— Не си хаби заплахите, госпожичке. Ако ме беше страх от заплахи, нямаше да доживея до тез години. — С премерено безразличие той взе бастуна си и се отдалечи с накуцване, като преднамерено й показа гърба си, в случай че реши да се възползва от възможността. Вътрешно Хокиак очакваше изтръпнал удара и въздъхна хрипливо, когато той така и не дойде.

„Тази ще ми докара проблеми“ — реши той. Проблемите му бяха отдавнашни познайници още от позабравената му младост като разбойник в Ръбатата пустиня чак до сегашното му битие на черноборсаджия в окупирания град Мина. Изкарваше си хляба от проблемите и беше натрупал повече пари, отколкото би могъл да изхарчи. Дори тази неприятна жена да го убиеше, това едва ли би съкратило с много живота му.

А че е луда, съмнение нямаше. Хокиак може и да се усмихваше небрежно, но избягваше да я поглежда в очите. Те горяха, в тях пламтяха огньове, които щяха да бушуват дори светът да изстинеше като вчерашен труп.

Водни кончета. Не познаваше много от тяхната порода. Трябва бая рано да се е отклонила от пътеката на добродетелта, щом е насъбрала злобата, довела я в неговия бизнес. Защото, доколкото той знаеше, водните кончета си падаха по веселия живот, пълен с цветя и рози. Тъй че откъде се беше взела тази трижди проклета жена?

Беше висока — почти толкова, колкото беше висок самият той, когато още можеше да стои изправен в целия си ръст и не му трябваше бастун. Плаща си не сваляше, но доспехите се очертаваха под него, а и едната й ръка вечно беше скрита от погледа и несъмнено стискаше оръжие. Но имаше пари и когато бяха договаряли сделката, те му се сториха достатъчни да си затвори очите за кръвожадния й меч.

Вече не беше толкова сигурен. Щеше да си има големи неприятности, ако връзката му не се появеше, и още по-големи, ако Империята беше надушила сделката и пратеше повече войници, отколкото бяха по силите на хората му. И в двата случая жената щеше да му види сметката, без значение кой е виновен.

„Риск, риск, риск.“ Обичаше да казва, че вече остарява за подобни пакости. Всъщност отдавна беше остарял за тях, но така и не можеше да се откаже от навика.