Разединени равнини

— Удар — отбеляза отново Тисамон, след което дуелът продължи без прекъсване. Никой от двамата не беше ранен; нанасяха ударите само с плоската страна на тесните остриета. Лицата им бяха застинали в еднакъв израз на върховна концентрация и това усилваше неимоверно приликата помежду им. Поне за момента чертите на мъртвата й майка бяха изтрити от лицето на Тиниса.

Стенуолд седна на известно разстояние от ентусиазираните студенти. Тисамон беше обещал да обучи дъщеря си — това бе единственият дар, който можеше да й даде — й се отнасяше към клетвата си толкова сериозно, колкото само един богомолкороден можеше да го направи.

— Удар — каза отново той. Стенуолд се побоя, че Тиниса ще се смути и след това ще се ядоса, а в дуел гневът винаги беше фатален. Ала момичето изглеждаше все по-спокойно, по-концентрирано и по-целеустремено.

Стенуолд хвърли поглед към студентите. Бяха престанали да си шепнат и следяха дуела с почти същата концентрация като самите дуелиращи се. Всичките бяха много млади, първокурсници, местни бръмбарородни, примесени с неколцина чужденци. Сред чужденците нямаше таркиански мравкоиди, разбира се. Те всички си бяха тръгнали веднага щом пристигна вестта за нашествието срещу града им.

— Удар — долетя гласът на Тисамон, после пак: — Удар!

Песента на остриетата замлъкна и Стенуолд се опита да разбере какво е станало. И едва когато видя, че рапирата на Тиниса е притисната до хълбока на Тисамон, си даде сметка, че последният вик е бил неин.

Всички погледи се преместиха върху Тисамон в очакване на реакцията му. Тя се ограничи до отсечено кимване, но в този кратък жест Стенуолд разчете одобрението, което богомолкородният никога не би изрекъл на глас. Тисамон изтри с ръкав челото си, русата му коса беше мокра от пот и полепнала по главата. Огледа се, тръгна към Стенуолд и седна до него. Отблизо напрежението се виждаше ясно — повече бръчки около очите и нетипична бледност на кожата.

— Би трябвало да се щадиш повече сега — посъветва го Стенуолд, макар да знаеше, че е безполезно.

— Остарявам — каза Тисамон с бегла усмивка. — Преди раните ми заздравяваха по-бързо.

— Оздравяваш по-бързо от нормалното — възрази Стенуолд. — Бая беше опърлен.

— Отдавна не ме бяха белязвали така — съгласи се богомолкоидът.

Междувременно Тиниса приемаше поздравленията на зрителите, които изглежда смятаха, че да се биеш с Тисамон е равносилно на двубой с природна стихия и дори едно попадение се равнява на победа.

— Ти, разбира се, я уби поне десетина пъти преди малко — отбеляза Стенуолд.

Тисамон поклати глава.

— Тренировките винаги са различни от боя в реална обстановка, дори мечовете да са истински.

— Забелязах, че Тиниса не използва рапирата, която ти й даде.

Думите сякаш развеселиха Тисамон.

— Онази рапира е изкована да убива, Стенуолд. Но ти няма как да го разбереш.

— Какво ще правиш, когато Тиниса стане достатъчно добра?

— Тя вече е достатъчно добра, почти съвършена. — В гласа му се долавяше гордост, твърда като стомана. — Уменията й са били завидни още преди да я срещна. Кръвта вода не става, но за да се прояви наследството й, просто трябваше да изцапа ръцете си с истинска кръв.

Стенуолд се размърда неспокойно.

— И какво ще правиш сега?

— Когато приключим и когато стане възможно, ще я заведа на Паросиал.

— Мога само да гадая какво означава това за теб, но твоят народ със сигурност… знам ли.

— Моят народ ще я мрази и презира — изрече с равен глас Тисамон. — Няма да я погледнат, мен също. Ние ще сме парии на свещения остров на моя народ. Но тя притежава умението и затова те няма да я отхвърлят. Ако премине всички изпитания, на които я подложат, тогава рано или късно… рано или късно ще стане една от нас, а омразата на моя народ ще трябва да се спотаи и те ще трябва да я приемат.

— Ще трябва?… — повтори Стенуолд.

Тисамон замълча.

— Е, щом молецородните приеха Челядинка, значи всичко е възможно — каза накрая Стенуолд и стана да посрещне Тиниса.

Беше късно, когато най-сетне се прибраха в градската къща на Стенуолд. Тисамон беше настоял приятелят му да се премести другаде след последното нападение, но Стенуолд не обичаше да се отказва от своето. Имаше една упорита жилка в него, която не му позволяваше да избяга от собствения си дом и от собствения си град само защото някой иска да го прогони оттам. А и убиецът трябваше да е безумно смел, за да му устрои засада под покрив, който дели с Тисамон и Тиниса.

След дуела Стенуолд се беше поразходил из града, за да събере докладите на своите агенти. Е, не бяха официално негови агенти, но срещу някоя и друга монета си държаха очите и ушите отворени. Вратите на Събранието все още бяха затворени за Стенуолд, повече от инат, отколкото по друга причина. Докато това не се променеше, осородните щяха да разполагат с време, а докато разполагаха с време, щяха да действат предпазливо.