Разединени равнини

Стенуолд си даде сметка, че междувременно Тисамон е насочил вниманието си към него.

— Аз такова… — Сведе поглед към закръглената си снага, прикрита едва отчасти от чаршафа. — Аз тъкмо си лягах… — започна глуповато той, с пълното съзнание, че суровата физиономия на Тисамон е започнала да се пропуква.

— Лягаше си със?…

— Не! — Прозвуча по-пискливо, отколкото би трябвало. — Нямах представа, че е в стаята ми.

— Така значи. — Тисамон изкриви уста. — И какво иска дамата?

— Добър въпрос. — Стенуолд премести поглед върху момичето.

— Искам да помогна — заяви тя.

— Как да помогнеш? — Беше облякъл туниката си и я усещаше като броня от яка стомана под погледа на младата жена. Тук, в кабинета и с писалището помежду им, можеше да се почувства малко повече като преподавател от Академията и не толкова като клоун. Девойката седеше кротко на един стол, но в очите й още танцуваха весели пламъчета.

— Всички знаят, че сте били на изток. А също и че там се събира враг. Имам предвид Империята, за която сте ни разказвали в часовете по история. Никой освен вас не дръзва да ги посочи с пръст. Другите преподаватели дори не желаят да отговорят на въпросите ми. А Империята отдавна е там, и онези войници — осородните — дойдоха за Игрите. Точно тогава някои от нас започнаха да си дават сметка, че вие през цялото време сте ни казвали истината. Че онези мъже не са дошли тук в името на мира и търговията.

— Е, някои хора ми повярваха — натърти Стенуолд, — най-вече онези, които и без мен си знаеха колко са опасни. Тоест самите осородни. Събранието обаче? Едва ли.

— Аз ви вярвам — обяви без колебание тя. Гледаше го толкова сериозно, че Стенуолд още по-осезаемо почувства колко млада е тя и колко стар е той. Не беше типичната паякородна на външен вид. Косата й беше червеникава и подстригана късо по местната мода, а луничките й придаваха особена невинност. Стенуолд откри, че я вижда в различна светлина — колко е стройна, колко е светла кожата на ръцете й под късите ръкави на туниката.

Ощипа се мислено.

— Защо? — попита в опит да фокусира вниманието си където трябва.

— Първо, защото моят народ умее да различава истината от лъжата и аз съм убедена, че когато се изправяте пред нас, студентите, и ни казвате всичко това, го правите с чисто сърце и не си измисляте. След като вие заминахте, в Колегиум заприиждаха осородни. О, те винаги са любезни и охотно плащат за всички евентуални щети, но… знам ли, грозни са, ако разбирате какво имам предвид. Не физически, а нещо вътре в тях. Големи скандалджии са. Само да пийнат малко и някой да ги обиди, веднага скачат на бой. Могат да убият човек за едното нищо. Знам за един студент, който е бил убит в таверна, само че осородните офицери платили щедро, за да потулят нещата. А и всичките са обучени войници, точно както вие казвахте. Всичките до един, дори занаятчиите, както и дипломатите, които говорят пред Събранието.

— Ариана… вие, паякородните, никога не сте проявявали интерес към войните, които раздират нашите Равнини — каза Стенуолд. — Така че защо?…

— Мислите, че съм тук от името на народа си? — попита невярващо тя. — Че съм агент на Аристоите? Това… това би било страхотно, майстор Трудан. — В тона й се усещаше нескрита горчивина. — Но аз не съм от рода Аристои. Семейството ми е най-обикновено и за всичко мога да разчитам единствено на себе си. Аз съм последната дъщеря на един мъртъв род и вложих малкото си пари в обучението си тук. Тук е моят дом, майстор Трудан. Академията е всичко за мен. А вие, за мен вие сте символ на Академията.

Изправен пред толкова много младост, подправена с толкова открита тържественост, Стенуолд не съумя да направи друго, освен да преглътне и да продължи да я зяпа.

— Повечето преподаватели имат очи само за тясната си специалност, майстор Трудан… Мога ли да ви наричам Стенуолд?

Стенуолд със закъснение установи, че е кимнал.

— Не ги интересува какво става извън кабинетите им и аудиториите. А има по-лоши и от тях, като онези в Събранието, които ги е грижа само какво има в джобовете им и какъв пост заемат. Нагледала съм се на такъв снобизъм в Еверис, където отраснах. Но всички знаят, че ти си пътувал много и си видял свят. Върнал си се да предупредиш града за голяма заплаха, но никой не иска да те чуе. Майстор… Стенуолд. Искам да ти помогна.

— Как? — попита той. Думите незнайно защо и съвсем неочаквано се бяха разбягали от главата му. — Какво… как би могла да ми помогнеш?

Тя навлажни с език устните си във внезапен пристъп на нервност.

— Ами аз… чувам разни неща, виждам други. У дома рано се научих да не привличам излишно внимание, бива ме да оставам незабелязана. Това… това беше и едната причина да се промъкна така през прозореца на стаята ти. За да видиш какво мога… да ти покажа…