Разединени равнини

Но щеше да дойде момент, както беше дошъл в Хелерон, когато ножът щеше да опре до кокал, както гласеше поговорката, и тогава предпазливостта щеше да изхвърчи през прозореца. Нощ на кръвопролитие, това щеше да се случи. Радваше се, че Тиниса и Тисамон са с него, радваше се и че е отпратил Челядинка в относително безопасния Сарн.

В тишината на стаята си Стенуолд се съблече и хвърли дрехите си на пода, остана по дълга до коленете туника. Нощният въздух охлади кожата му, а от водата, с която наплиска лицето си, го побиха тръпки. Зимата щеше да е студена в Колегиум… и в целите Равнини. Е, тук студът означаваше някоя и друга безоблачна и мразовита нощ. Салма, дете на ветровитите земи северно от Бариерния рид, твърдеше, че никой в Равнините не знаел какво е истинска зима.

Още беше достатъчно топло, за да спи гол, така че съблече туниката, хвърли и нея на пода и загаси пламъка на лампата. Стигна до леглото си на лунната светлина и се мушна под завивките. В главата му се блъскаха стратегии, откъслечна информация, догадки и контраразузнавателни операции. Имперската заплаха се отразяваше зле на съня му.

А после си даде сметка, че не е сам в стаята. Някой помръдна в мрака.

Изведнъж Стенуолд изстина много повече, отколкото предполагаше нощният хлад. Помисли си дали да не се развика с надеждата Тисамон и Тиниса да го чуят, но това само би пришпорило натрапника — е, той можеше да го нападне по всяко време, но извикаше ли Стенуолд, нападението щеше да дойде веднага.

„Защо не послушах Тисамон?“

Протегна ръка. Винаги държеше меч близо до леглото си — предпазна мярка, която неведнъж му бе спасявала живота. Пръстите му докоснаха края на дръжката и той се пресегна още малко, за да я хване удобно.

— Няма нужда от това, майстор Трудан — каза женски глас, глас, който му звучеше познато, но в първия момент не успя да го свърже с конкретен човек.

— Кой е там? — попита с пълното съзнание, че който е да е натрапникът, несъмнено вижда по-добре в тъмното от него.

— Може би ще сте по-спокоен, ако запалите отново лампата?

„Да. По-спокоен ще съм. Определено.“ Изпълзя на заден ход от леглото, стиснал меча в една ръка — така и не го беше извадил от ножницата, — а с другата повлече един чаршаф да прикрие голотата си. Стори му се, че незнайната жена се изкиска тихичко, което никак не му помогна. А после осъзна, че за да запали лампата, ще има нужда и от двете си ръце.

И двете ръце. Включително тази, с която държеше меча. Или пък не. Пусна чаршафа, решил да жертва скромността в полза на сигурността, и отвори с една ръка вратичката на лампата. Плъзна несръчно дебелите си пръсти по плота на писалището в търсене на стоманената запалка. Запали чак на третия опит и приближи малкото пламъче до маслото в резервоара. То се подпали с меко златисто сияние и — стиснал решително меча — Стенуолд се обърна към натрапницата.

Беше прикрила с ръка устата си — дали от ужас, или за да скрие смеха си — и в първия миг Стенуолд не я позна. А когато се сети коя е, грабна чаршафа толкова бързо, че едва не омота меча си в него.

— Ариана? — ахна той. — Какво… какво правиш… в къщата ми?

Тя отчаяно се мъчеше да скрие усмивката си. Значи това било, а не страх — уви.

— Не залоствате прозорците си, майстор Трудан.

— Това не е отговор. — Но иначе беше права, разбира се. Той продължаваше да разсъждава като бръмбар, чийто дом има само един вход и това е вратата на приземния етаж.

— Аз… исках да говоря с вас насаме.

— Е, по-насаме от това здраве му кажи. — Опита се да увие чаршафа около кръста си, но той се оказа недостатъчно широк, и пред безсрамния поглед на младата паякородна Стенуолд изведнъж се сети за всичките части от физиката си, които дори на младини не бяха от най-стройните, а с времето се бяха разширявали прогресивно.

— Щях да ви се обадя още когато влязохте, но… — Раменете й потрепнаха едва доловимо. — Но вие започнахте да се събличате още от прага и… и аз пропуснах момента.

„Колко стар се почувствах изведнъж.“

— Би ли… би ли се обърнала с гръб, докато наметна нещо? — попита той.

А после вратата се отвори с трясък и Тисамон цъфна на прага.

Острието на ръкавицата му беше разгънато в готовност, той спря поглед на натрапницата и се хвърли към нея. Тя изпищя, метна се по очи до леглото и задърпа трескаво кинжала, прибран в кания на кръста й.

— Тисамон, чакай! — извика Стенуолд и богомолкородният застина миг преди да е нанесъл фаталния удар. Ариана не се виждаше от леглото, но Стенуолд чуваше накъсаното й дишане.

— Какво става? — попита настоятелно богомолкочовекът.

— Тя е просто… студентка — заекна Стенуолд, притиснат от необходимостта да измисли някакво обяснение. — Остави я да… да се изправи.

Тисамон отстъпи предпазливо назад.

— Паякородна е — отбеляза той.

— Мисля, че това възражение вече не е част от арсенала ти — изтъкна на свой ред Стенуолд.

Ариана се изправи бавно, като разтриваше тила си. Така и не бе успяла да измъкне кинжала от канията.

— Въоръжена е — посочи Тисамон, този път с известна колебливост.

— Има нож. Като всеки благоразумен човек в Колегиум, особено напоследък.