Разединени равнини

„Герой от главата до петите, а? — помисли си той. — И доста закръглен в средната част.“ Истината бе, че едва сдържаше вълнението си — от толкова години се бореше с инерцията на града, но през последната десетница най-после бе отбелязал видим напредък. По-рано през деня му бяха съобщили, че Събранието най-после е решило да го изслуша. А това означаваше, че верните му студенти ще имат реален повод за празнуване.

После си напомни, че въпреки тази малка победа действителността никак не е розова. Не ставаше въпрос за партия шах, а за реална заплаха. Напомни си, че младежите, които го слушаха с такова внимание, вероятно подписват собствените си смъртни присъди, които осоидите по-късно щяха да приведат в изпълнение. Въпреки това на сърцето му беше леко и не беше в настроение за мрачни мисли. „Нова доза живот, ето това получих през изминалите дни.“

Слезе по стълбите и завари Тисамон да го чака до масичката в коридора, недалеч от мястото, където дъщеря му Тиниса беше проляла човешка кръв за пръв път в живота си — кръвта на наемен убиец, изпратен от осороден офицер на име Талрик.

— Къде е Тиниса? — попита го Стенуолд.

— Каза, че ще се срещнем там — отвърна богомолкочовекът. Гледаше го някак особено и Стенуолд плъзна ръка по тогата си. Но тогата му си беше добре, коланът с меча — също. Обзе го засилващо се чувство, че дължи някакво обяснение на приятеля си, и след кратко мълчание каза смутено:

— Ами… Тисамон… За снощи… аз просто… — Млъкна безпомощно под тежкия поглед на богомолкородния. Нямаше представа какво е видял Тисамон и дали подозира за границата, която Стенуолд беше пресякъл с Ариана.

— Чудех се дали ще повдигнеш въпроса — каза Тисамон. — Знам, Стен.

— Така ли? Ами, добре… — Не знаеше да се усмихне ли, или да потъне в земята. — И какво… какво мислиш?…

— Знам само, че не е като онова между мен и Атриса — отбеляза Тисамон. Говореше за отдавнашната си връзка с паякородната майка на Тиниса.

„Тоест не е истинска любов, а проява на старческо слабоумие.“ Сърцето му се сви при тази неизречена на глас присъда. „Прав е, разбира се.“ Отвори уста да признае правотата му, но Тисамон вдигна ръка до го спре.

— Дори да си сгрешил, грешката ти е незначителна — изрече с равен глас Тисамон. — Когато се събрах с Атриса и създадох полуродно дете с нея, аз изневерих на народа си и го предадох.

— Тисамон, нищо лошо не си направил…

— Това е проблем между мен и собствената ми съвест. — Вяла усмивка изкриви лицето му. — Богомолски проблем, Стен. Няма как да разбереш. Но сега говорим за теб.

— Мислиш, че съм сглупил, нали?

— Естествено, но сме във война.

Стенуолд смръщи вежди и се отпусна тежко на табуретката срещу него.

— Не разбирам.

— Може да умреш още тази нощ — обясни Тисамон. — Или след десетница. След месец всички може да сме мъртви — ти, Тиниса, племенницата ти и нейният любим… аз. Моята смърт също е възможна в близко бъдеще, макар да съм по-добре подготвен да я избегна. Война, Стен, и то война, каквато Равнините не помнят от Вещото време.

— Все още не схващам…

— Живей, докато можеш, Стен — отбеляза Тисамон и вдигна рамене. — Докато сърцето ти още бие. Това, вашето, не е нито луда младежка любов, нито сериозна връзка с перспективи в бъдещето. Така че лягай с момичето колкото искаш и да не ти пука.

— Аз… не очаквах да кажеш точно това — призна Стенуолд.

Тисамон кимна.

— Хората от моя народ не биха го разбрали. Ние също живеем с мисълта, че утре може да умрем, но в нашия случай то е, за да ни почитат посмъртно като хора на честта и умението. На никого не би му хрумнало да каже, че този и този човек на честта и умението е можел да изживее живота си по-пълноценно и интересно, ако се беше отдал на копнежите си приживе. Аз отдавна живея далеч от своите, Стен, и в годините си на странствания опознах много места и народи. Питал ли си се някога защо ние, богомолкородните, живеем толкова затворено? Защото широкият свят е пълен с изкушения, ето защо. Завиждам ти, Стенуолд.

Това бе една крайно нехарактерна реч, изляла се от прашасали кьошета в душата на Тисамон, които той обикновено държеше под похлупак.

— Мислиш за нея — предположи Стенуолд.

— Мисля, да. Снощи, след както разбрах какво си направил… едва ли е чудно, че се сетих за Атриса. А и Тиниса непрекъснато ми напомня за нея. Знаеш колко си приличат. И толкова по-добре, защото не бих искал дъщеря ми да носи товара на моята мутра. Снощи ти завидях, че си имаш… някого.

— Ти също би могъл…

— Никога няма да погледна друга, Стен. При нас, богомолкочовеците, е така. Когато се вземем, е до живот. Знаеш, че нищо не приемаме лековато, още по-малко тези неща.

Стенуолд не се беше замислял за интимния живот на приятеля си. Дори сега идеята му се стори непривична.

— Но… седемнайсет години…

Тисамон поклати глава.

— До живот — повтори той. — А и коя би могла да заеме мястото й? Важното е, че ти, Стен, успя да опазиш частица от нея. Опази дъщеричката ни. Като си помисля, че бях готов да те убия заради това… Дано можеш да ми простиш.