Разединени равнини

Подобна сълзлива сантименталност беше толкова нетипична за Тисамон, че Стенуолд се почувства неудобно.

— Много беше красива — върна се към спомените си той. — По онова време аз бях този, който завиждаше. Аз и всички останали. Всички бяхме увлечени по нея. Дори Мариус, а той, знаеш, обичаше от сърце единствено родния си град. Но тя имаше очи само за теб.

Тисамон дълго се взира в нищото, а Стенуолд изучаваше с празен поглед ръцете си. И двамата си спомняха отдавна изгубени приятели и отминали времена, миговете, които реката на времето отнася и които се научаваме да ценим едва когато липсата им ни удари между очите.

— Ние — измърмори накрая Тисамон — сме двама дъртаци. Поне с десетина години по-стари от истинската си възраст. Чуй ни само как предъвкваме миналото и точим лиги. — Млъкна и се изправи рязко. — Хайде, чакат те цял куп младежи, чиито мозъци да промиеш.

Стенуолд се надигна и масата изскърца под тежестта му.

— Вярно. И цяла империя, на която да подложа крак. Ще тръгваме ли?

— Ще тръгваме.

Ариана ги чакаше на входната врата и Тисамон изостана тактично назад, така че поне на теория да не ги притеснява с присъствието си. Не говориха много по пътя към пристанищния квартал и доковете. Ариана изреди имената на студентите, които щели да дойдат, разказа му и за новопоявилите се надписи и лозунги в негова подкрепа по стените на Академията — изобщо изнесе безукорно представлението, което се очакваше от нея, докато не си даде сметка, че събеседникът й не обелва и дума.

Накрая, след като нееднократно я стрелка с прикрити погледи, Стенуолд измърмори:

— Колкото до снощи, Ариана…

Тя вдигна вежда и продължи мълчаливо напред, в очакване.

— Аз не трябваше да… тоест, нямах право да…

Смущението му извика усмивка на нейното лице. Горчива усмивка, разбира се, защото несъизмеримостта между онова, което тя беше направила, и нелепата вина на Стенуолд заради дребното му прегрешение, беше едновременно комична и тъжна. Така или иначе Ариана се усмихна:

— Стенуолд, онова, което аз направих снощи, беше по моя воля, ни повече, ни по-малко. — И видя как по лицето му се изписва облекчение и… да, и радост. Свещичка, запалена в негова чест, чийто пламък скоро щеше да угасне. — Все пак — не се сдържа да добави тя, защото знаеше, че Стенуолд няма да приеме думите й като предупреждение, макар да бяха такова, — аз съм паякородна.

Ето го и склада, където го водеше. Усамотена запусната постройка в края на пристанищния квартал — идеалното място за тайна среща на заговорници. Или за засада.

Погледна през рамо. Тиниса се беше присъединила към тях преди малко и сега вървеше до богомолкоида. Виж, тази загадка Ариана не бе успяла да разплете — Тиниса очевидно беше паякородна като нея самата, но настойници й бяха не хора от нейната раса, а Тисамон сега и Стенуолд доскоро. Вече беше късно да търси отговора на тази загадка, а и не след дълго всичко това нямаше да има значение, ако нещата минеха по план. Макар че не би проляла и една сълза над трупа на богомолкородния, Ариана не хранеше лоши чувства към момичето. Според плана и двамата трябваше да умрат тази нощ.

Тя дръпна вратата и Стенуолд пристъпи да й помогне. Вътре чакаше млад мравкороден, който ги позна и кимна. Можеше да мине за студент от горните курсове, а и в Академията имаше стотици студенти, на които Стенуолд не беше преподавал и едва ли познаваше по лице. Нищо не подсказваше, че посрещачът им изобщо не е студент, а един от наемниците на Граф.

— Ще останете да пазите тук като миналия път, нали? — прошепна Стенуолд на Тисамон и приятелят му кимна.

И така, Стенуолд влезе сам, точно като преди, а богомолкоидът и Тиниса останаха навън под нощното небе. Дотук всичко вървеше по мед и масло.

Само дето не беше сам, разбира се, защото Ариана беше с него.

Три лампи се бореха с мрака в просторния склад. Стенуолд спря насред крачка, защото хората, събрали се вътре, не бяха младежите, които очакваше да завари. Няколко мъже и една жена, и нито един от тях не беше учил занаята си в Академията. Скадран се извисяваше в средата на групичката, но той би се извисявал навсякъде. Ариана откри, че разстоянието между нея и Стенуолд расте, сякаш невидим отлив я тегли далече от него.

А после грейна четвърта лампа и Талрик се появи в пълния си блясък. Двама мъже се хвърлиха към Стенуолд от сенките миг преди Тиниса да извика уплашено откъм улицата. Първият го сграбчи за лявата ръка, но Стенуолд бе успял да отскочи и вторият залитна в опразненото пространство. Изтеглил меча си, Стенуолд замахна към ръката на първия нападател, който го пусна и отстъпи назад, притиснал кървящата рана.

— Майстор Трудан! — извика Талрик, протегнал ръка с дланта напред и широко разперени пръсти. Трясъкът на стомана откъм улицата ставаше все по-настървен. — Този път не мога да ви предложа питие, майстор Трудан — усмихна се Талрик. — Но ще взема меча ви.

11.