Разединени равнини

Въздухът бе замъглен от дим, но на такова разстояние от крепостните стени Алдер знаеше, че пушекът не е от пожарите в града, а от погребалните клади. Мнозина от ранените не бяха издържали отстъплението, макар че този път полевите хирурзи бяха получили шанс да им помогнат. Този път, за разлика от позора на предишното безредно отстъпление, поне не бяха зарязали ранените си войници.

Така или иначе, предстоеше му да види стотици окървавени лица, ако и когато събереше сили да го направи. Зората хвърляше новата си светлина върху грозната гледка каквато представляваше лагерът, но такова беше лицето на войната. Алдер от години живееше с него и не бяха много нещата, от които трепваше закоравялото му сърце. Готов беше да се хване на бас, че гледката зад крепостните стени на Тарк е още по-грозна. Тази нощ, благодарение на изненадващата атака и трите пробойни в стените, загубите на мравкородните като никога бяха по-големи от тези на атакуващите имперски сили.

„Което значи, че Дрефос заслужава похвала, проклет да е.“ Но Алдер беше преди всичко войник, при това добър войник. С радост щеше да отложи удоволствието си от разпъването на полковника от помощните войски, ако с това щеше да ускори превземането на Тарк. Дори щеше да добави нова похвала към многото други в досието на Дрефос, всичките вписани със същата горчива неохота.

Тъкмо разсъждаваше върху това, когато се появи полковник Карвок и му връчи набързо съставен доклад. Атаката беше приключила. Мравкоидите все още държаха стените, но не превземането им беше цел на атаката. Целта беше да се нанесат възможно най-големи щети с цената на възможно най-малко жертви от имперска страна. Алдер плъзна поглед по данните за загубите в жива сила — техните, както и приблизителната оценка за таркианските загуби — и кимна. „Това мога да го преглътна. Досието ми — също. Излиза, че сме се справили добре тази нощ.“

— Добре ли сме се справили, генерале? — попита Карвок, сякаш му беше прочел мислите.

— Да, но и цената не е за пренебрегване — отвърна Алдер. Капитан Анадус беше върнал само четвърт от хората си, а фактът, че самият той е оцелял, врязваше още по-дълбоко горчивите бръчки по лицето му. Конощипите, участвали в сражението, бяха избити до крак, капитан Кзериг също беше загинал — или изчезнал най-малкото.

Полковник Едрик беше мъртъв със сигурност, но неговата смърт беше изненадваща единствено с това, че не е настъпила по-рано. Когато човек избере да живее с диваци, логично е да умре като такъв, а в битката тази нощ стършелите бяха платили огромен данък. Малкото оцелели дълго щяха да са негодни за ново сражение.

— Искам да съобщиш на всички капитани, които участваха в атаката, че имат от мен официална похвала за дисциплината и реда — каза генералът на Карвок. — Нощните нападения обикновено са хаотични, но нашите хора се справиха добре.

— Тъй вярно, генерале.

Алдер плъзна отново поглед по списъка.

— Шест от хелиоптерите са свалени — промърмори. Значи оставаха осем годни за полет.

— Но си свършиха работата, генерале — прозвуча до ухото му гласът на Дрефос. Алдер се извърна и видя, че закачуленият мъж наднича към списъка през рамото му. Потисна решително подтика си да го удари или да се дръпне като опарен. Вместо това срещна спокойно погледа му.

— Видял си всичко, предполагам.

— Видях толкова, колкото беше необходимо. Защо им е да излитат повече? Вражеската артилерия по източните стени е унищожена, а самите стени са в трагично състояние. Краят наближава. Колко от въздушната им кавалерия и летящите им машини са оцелели?

Алдер кимна мрачно. Нощта наистина се беше оказала кървава. Дъщерите на милосърдието обикаляха неуморно лазаретите, помагаха на по-леко ранените и даваха последна утеха на умиращите, но иначе Дрефос беше прав — краят наистина наближаваше. И толкова по-добре. Алдер беше участвал в потушаването на бунта в Мейнис преди няколко години и знаеше какво е да се сражаваш с мравкородни. Мразеше да се бие с тях, но същевременно се чувстваше поласкан, че тъкмо него са избрали да смаже Тарк, първата хапка от Равнините, която Империята беше отворила уста да налапа. „Важното е да изпълня задачата, дори ако за целта трябва да разчитам на това омразно чудовище.“

— Какво искаш от мен, Дрефос? — изръмжа той. — Ще си получиш писмената похвала, не се безпокой. Ще се разбере за постижението ти.

Тихо кискане долетя изпод качулката.

— О, генерале, не бързайте толкова, моля ви. Още нищо не сте видели. По-добре отложете похвалното си слово за по-късно, когато градът се предаде.

„Намислил е нещо — помисли си с мрачна увереност Алдер. — Бих могъл да го попитам дали плановете му ще проработят, но нима са се проваляли някога? Цялата армия мрази този тип и в червата, но без него явно не можем да се справим.“

— Бях в Мейнис — каза той. — Познавам мравкородните.

— Мейнис беше урок, генерале — отвърна Дрефос. — Урок, от който аз се поучих. Тарк ще ви падне в краката много по-бързо.

— И с много по-малко загуби?

Дрефос замълча, сякаш размишляваше върху въпроса му.