Разединени равнини

Тиниса погледна към Тисамон и го видя да си разменя удари с трима противници, явно най-добрите от първоначалната група. Единият беше паякороден с мълниеносна рапира, вторият беше мравкороден ренегат с къс меч и висок щит, а третият беше от непозната за нея раса — косата му беше бяла, а над главата си размахваше верига с шипове.

Понечи да се включи в мелето около Тисамон, когато нечие острие резна гърба й. Съвсем леко, но я резна. Тиниса се завъртя и приклекна, като се ругаеше наум, че не е чула приближаването на новия противник.

А той стоеше с рапира в ръка и се хилеше самодоволно — висок ъгловат мъж, когото Тиниса познаваше.

Пиреус, богомолкородният, с кръвожадна усмивка на лице.

— Край на игричките, паешко момиче — процеди злобно той. — Този път нека е наистина. Пък да видим кой е по-добрият.

— Това не ти ли напомня нещо? — попита тихо Стенуолд, без да изпуска от поглед двамата мъже, които напираха да го хванат и които той държеше на разстояние с меча си.

— Моля? — Талрик вдигна вежди, временно изпуснал нишката на разговора.

— О, хайде. Неочаквано предателство, а Тисамон всеки миг ще разбие с шут вратата и ще ми спаси кожата. Просто ми напомни за бедния Елиас в Хелерон. Няма значение. Но ако искаш меча ми, ще трябва да го вземеш, защото драговолно няма да го дам.

Талрик даде знак на Скадран и той пое бавно към Стенуолд, а двамата му придружители тръгнаха наляво и надясно, така че бръмбароидът скоро се озова в центъра на кръг от петима. Продължи да се върти бавно, протегнал меч пред себе си, и чакаше мига, когато всичко ще се превърне в хаос.

— Майстор Трудан — поде Талрик, — аз бих предпочел да ви заловя жив, но това е изцяло личен сантимент. — Ариана се беше приближила, стоеше до лейтенант Граф и все така привличаше вниманието на Стенуолд, забеляза Талрик. Ето и сега застаряващият бръмбаророден спря погледа си на нея. — Твърде дълго сте в занаята — продължи дрезгаво той, — за да скърбите за нещо такова. Чувствата са без значение, майстор Трудан.

— Или пък аз имам твърде високи очаквания — изсъска Стенуолд. Хвърли се внезапно към Скадран, принуждавайки го да отстъпи назад, после се върна в центъра на кръга.

С отегчено изражение Талрик протегна ръка с разперени пръсти и нареди:

— Скадран, действай, ако обичаш. Ако убегне на теб, лично ще го изпържа. Хайде!

Сякаш по команда един от мръсните прозорци високо в стената вляво от Талрик избухна в дъжд от стъкла и мъжът срещу Скадран отхвръкна назад, а когато се срина на пода с дупка в гърдите, вече беше мъртъв. Докато ехо като от гръм се застъпваше и повтаряше в затвореното пространство на склада, Скадран отстъпи бързо. Само един от хората му се опита да нападне Стенуолд. Нещастникът дори успя да го хване за яката, преди да си даде сметка, че е единственият куражлия. Миг по-късно Стенуолд заби меча си дълбоко в корема му, измъкна неговия от ножницата, докато умиращият се свличаше на пода, и приклекна. Жилото на Талрик опърли рамото му и Стенуолд хукна, като се оглеждаше трескаво за някакво прикритие. Купчина сандъци привлякоха погледа му, но преди да е стигнал до тях, най-горният избухна на трески. Стенуолд хвърли поглед през рамо и точно тогава нов трясък изкънтя отвисоко, после още два. Един от хората на Скадран полетя назад, а дълъг колкото пръст снаряд прониза крака на съседа му и се заби дълбоко в пода зад него.

Стенуолд продължаваше да тича. Поредното жило на Талрик отвори неравна дупка в подовите дъски близо до изхода и Стенуолд свърна под ъгъл с пълното съзнание, че се движи в кръг. Затича още по-бързо, на границата на силите си, и вдигна меча си високо. Ако това беше краят му, ако тук свършваше всичко, то той щеше да продаде живота си скъпо, на цена, която дори Тисамон би одобрил.

Ново жило изсвистя на косъм от него и той промени в движение плана си — хвърли се на една страна, блъсна се тежко в пода вместо да се превърти, но накрая все пак се озова приклекнал зад някакъв солиден на вид сандък. Секунда по-късно сандъкът се разтресе от жилото на Талрик.

Пиреус зае любимата си стойка и видя, че Тиниса прави същото. Отдавна чакаше този момент. Хората като него не забравяха и беше време тя да проумее този факт. Очернила беше репутацията му, опетнила беше безукорното му име. И когато тази нощ Тиниса изчезнеше, никой нямаше да го посочи обвиняващо с пръст, но всички щяха да знаят.

А боят до смърт беше специалитетът на неговата раса. Нека паяците танцуват, подрипват и печелят мнимите си дуелчета. Той беше шампион във Форума на умелите, но беше и богомолкороден. Мъстта и убийството бяха неразделна част от природата му.

Нападна по права линия, простичък ход като за начало, колкото да вземе мярката на нейната бързина. Може би трябваше да я убие преди малко, докато още стоеше незабелязан зад гърба й, но това би отнело твърде много от жадуваното удовлетворение. Не, искаше тя да знае. Да знае кой и да знае защо.