Разединени равнини

Никога не беше заставал насреща й с рапира, а само с тромавите учебни мечове във Форума, ала рапирата беше оръжие, което и двете раси познаваха добре. Но докато тя беше паякородна новачка, той се биеше от най-крехка възраст. Той беше боец от Вещото време, когато расата му е била всепризнатият железен юмрук на старите порядки.

Засили натиска, изтласквайки я все по-назад, а застиналото й в концентрация лице беше като балсам за очите му. „Хайде, пробвай върху мен номерцата си“ — прикани я мислено той. Ускори стъпка, като не спираше да я засипва с удари в търсене на пролука.

А после примигна изненадано. Незнайно как и само за миг Тиниса се бе озовала много по-близо, а неговият меч… Тиниса беше вътре в обсега на оръжието му, което означаваше, че и той е в обсега на нейното.

Погледна надолу, но от нейния меч се виждаше само дръжката. Колкото до неговия… той вече не беше в ръката му.

Вдигна очи към нея и към изражението на концентрация, което само допреди миг му се струваше толкова смехотворно.

— Какво? — изсъска и политна назад.

И осъзна, че докато той още си е играел, тя се е сражавала на живот и смърт.

Тиниса измъкна рапирата си от тялото на Пиреус и се огледа. Тисамон все още се биеше ожесточено с последните двама от нападателите си — паякородния и мъжа с веригата. Мравкородният лежеше недалеч със срязано над ръба на щита гърло.

Тисамон погледна към нея и извика:

— Иди да измъкнеш Стенуолд!

Тиниса хукна презглава към склада и изби с шут вратата му. Вътре цареше пълен хаос, на пода се валяха трупове. Погледът й все пак откри Стенуолд, или гърба му поне. Клечеше зад голям сандък с меч в ръка и изглеждаше готов да направи някоя глупост. Имаше и други мъже в склада и всички те трескаво търсеха прикритие. Но не Стенуолд Трудан ги беше уплашил така — гръмовен трясък отекна от един счупен прозорец високо в стената и от дървения под се разхвърчаха трески на три… не, на четири места в права линия към тях.

— Хайде, Стенуолд! Изчезваме!

Стенуолд я чу, после се метна настрани, изпускайки меча си, миг преди сандъкът пред него да се сцепи на две. Невидимият стрелец при прозореца засипа с нови залпове осоидите и докато те се криеха кой където свари, Стенуолд смени курса си отново и хукна към Тиниса и вратата.

Когато излязоха, Тисамон вече беше приключил и ги чакаше до последните два трупа.

— Може да имат подкрепление наблизо — каза задъхано той. — Трябва да тръгваме.

— Още не — възрази Стенуолд. Дъхът му хриптеше, а краката очевидно не го държаха.

След няколко секунди Балкус се появи иззад ъгъла на склада, тичаше презглава и стискаше в ръце любимия си гвоздистрел.

— Сега… сега вече можем да тръгваме — изхриптя Стенуолд, когато мравкородният ги настигна. — Надявам се, че чакането си е струвало — добави той при вида на ухиления до уши Балкус.

В стаята на Граф тишината се проточи. Всички мълчаха и следяха с поглед водача си. Талрик се взираше в огъня, стиснал ръце пред себе си, и изобщо приличаше на човек, който с мъка удържа гнева си. Гняв, който можеше да се излее всеки момент и да помете всичко наоколо.

Лейтенант Граф стоеше като на тръни и гледаше в една точка. Именно неговите наемници бяха провалили операцията и той очевидно очакваше гневът на Талрик да се излее най-вече върху него. Другите трима седяха смълчани и притеснени. Скадран се опитваше да почисти и превърже раната от гвоздистрел в крака си, мръщеше се от усилието да върже сам възлите, но не даваше на никого да му помогне. Хофи и Ариана се споглеждаха мълчаливо. Строго погледнато, Хофи не беше боец и дори не беше дошъл с тях в склада, а Ариана смяташе, че ако не друго, поне е изпълнила своята задача според дадените й инструкции.

Или не? Ако се съдеше по погледа, с който я бе стрелнал Стенуолд, то той определено смяташе постъпката й за предателство, неочаквано при това. От друга страна, капанът не ги беше сварил неподготвени, дори напротив — пратили бяха човек, който да дебне из засада тяхната засада. Какво ги беше навело на мисълта, че срещата със студенти е капан?

Или просто Стенуолд бе проявил повече предпазливост от очакваното? Той все пак имаше дългогодишен опит в шпионския занаят. Нищо чудно онзи тип с гвоздистрела да е висял на позиция при всяка от тайните срещи на Стенуолд. В шпионския бизнес въпросът не беше ще се объркат ли нещата, а кога.

Ала и тя като Хофи знаеше, че всичко това е без значение. Ако Талрик решеше да им стовари вината заради някаква неприязън било лично към тях, било към нисшите им раси, или просто за да предпази собствената си кариера, логиката и аргументите щяха да са безсилни. А Граф не би имал нищо против те да операт пешкира.

Най-накрая Талрик наруши мълчанието.

— Да играеш на вражески терен винаги крие риск — заяви той. — Надявах се да отстраним поне част от телохранителите му, но по всичко личи, че богомолкородният и момичето са се отървали. Въпросът е какво да правим сега.

Обърна се към тях. Челюстта на Граф се стегна, забеляза Ариана, после сведе поглед.