Разединени равнини

В момента делегатите заседаваха при закрити врати и обсъждаха какво да се направи във връзка с изложеното от Стенуолд. А също и какво да се направи с него самия, ако се стигнеше дотам. Като нищо решението им можеше да приеме вида на заповед за задържането му. Въпреки това Стенуолд щеше да ги изчака търпеливо, щеше да седи с недокосната чаша вино на масата пред себе си и в компанията на двамата си телохранители.

— Не е нужно да стоите тук — каза им.

— О, напротив. Нужно е — настоя Тиниса. — И ти знаеш защо.

— Вече говорих пред Събранието.

— Ти си враг на Империята и осоидите биха те убили без колебание, майстор Трудан — обади се Балкус от другия край на салона. — Няма никакво значение къде и пред кого си си отворил устата.

— Карате ме да се чувствам затворник в собствения си дом! — изръмжа Стенуолд. — Сякаш не ми стига, че трябва да чакам решението на Събранието, ами сега и собствената ми повереница ме държи под ключ! Буквално!

— И какво? — попита Тиниса. — Къде толкова искаш да идеш?

— Не знам, но е важно да знам, че мога да го направя, ако поискам. Тиниса, не съм чак такъв грохнал старец. Способен съм сам да се грижа за себе си.

— Чуй ме, Стен — изсъска тя и изведнъж го сграбчи за раменете. — Никой не твърди, че не можеш да въртиш меч, но и никой не е вечен. В момента се тревожа за Тисамон, а по-добър от него — здраве му кажи. Но ако той умре — Стенуолд видя как се свиха устните й — или ако аз умра, или Балкус, смъртта ни не би имала чак такова голямо значение. Ако ти умреш обаче, това ще е трагедия — защото Събранието тепърва ще има нужда от теб. Стига на делегатите да им уврят най-после главите, разбира се.

— А ако не им уврят — вметна Балкус, — току-виж стражата дошла да те арестува. Сам спомена, че такава възможност е била обсъждана.

Стенуолд стисна безсилно юмруци и Тиниса пусна бавно раменете му.

— Заради… нея ли? — попита нежно тя.

— Не — отвърна твърде бързо той. Тиниса го стрелна с кос поглед, после дръпна Балкус настрана и двамата си зашепнаха нещо.

Стенуолд впери поглед в ръцете си. „Поправял съм машини с тези ръце — помисли си той, — и съм отнемал живот с тях.“ Още бяха силни, но не бяха млади. Колко болезнено се оказваше да признае нещо толкова очевидно.

„В Мина бях млад, първия път.“ Кога беше настъпила промяната? Върнал се бе тук, в Колегиум, за да плете непохватните си шпионски мрежи и да преподава в Академията. А после, години по-късно, беше дошло време за действие. И той бе отворил раклата, в която държеше прибрана младостта си, но тя, също като стара, отдавна неизползвана броня, се оказа ръждясала до неузнаваемост.

Каза си, че неговото е различно от мрънкането на други мъже, открили, че младостта си е отишла безвъзвратно. „Младостта и силата са ми нужни именно сега, сега повече отвсякога.“ Защо нямаше начин човек да съхрани времето и да го използва в момент на нужда? Всичките му мисли дрънчаха на кухо. Горчивата истина бе, че най-хубавите години са останали зад гърба му и че никой и нищо не може да промени това. И че Стенуолд с нищо не е по-различен от другите — търговци, учени, занаятчии, — които са живели спокойно живота си, а после един ден спират по средата на стълбите и си казват: „Я, до вчера не се задъхвах така.“

Болежките от снощи, когато бе мятал телесата си из склада… нямаше ли да са отшумели вече, ако беше с десетина години по-млад? Още се обаждаха, макар хората на Талрик да не го бяха пипнали и с пръст.

„Не че не се опитаха проклетниците!“ — пробва да се изчетка сам Стенуолд, но знаеше, че няма особен повод да се гордее. Той просто бе отложил неизбежното, а после Тиниса се появи.

А най-лошото беше, че с Тисамон са връстници, но вместо да ръждяса като Стенуолд, той беше като нож под кремъка на времето — наточен. Е, вярно, че богомолкородните живееха по-дълго, остаряваха по-бавно и по правило умираха от насилствена смърт. А и кой знае, може би Тисамон също спираше по средата на стълбището? Той, разбира се, никога не би го признал. По-скоро би поемал все по-големи рискове, за да се докаже, и така, докато времето не го изненадаше в гръб.

Богомолкородните наистина живеят по-дълго, каза си Стенуолд. „Уви, боя се, че точно този дори аз ще го надживея.“

Цялото това вътрешно терзание, всички тези неканени мисли бяха заради

нея

. И Тисамон бе изговарял с ударение думата, когато говореше за Атриса, майката на Тиниса, която дълго време бе смятал за предателка. А сега Стенуолд бе попаднал на истинска паякородна предателка, чието име да не изрича. И като човек, който излиза екзалтиран от битка и със закъснение открива, че дрехите му са напоени с кръв, така и Стенуолд откри, че тя все пак го е ранила.

„Какъв стар глупак съм аз.“

Но за кратко тя му бе върнала младостта и макар да се бе водила от нечисти намерения, в онзи момент подаръкът й беше безценен.

А сега Тисамон щеше да я убие и с право.

— Добре се справи в склада — отбеляза Тиниса.

Балкус я изгледа изпод вежди.

— Не ме бива много в сметките, но като те гледам, аз вече съм бил в тоя занаят, когато ти още си ходела права под масата — отбеляза той.