Разединени равнини

— Щом казваш. Аз обаче те познавам отскоро и не знам нищо за теб. А след Хелерон и оная шпионка с менливото лице трудно се доверявам на непознати.

— Така и трябва — съгласи се той. Наистина е исполин, помисли си Тиниса. Висок беше почти колкото Тисамон и много по-широк в плещите, изобщо много по-едър от обикновените мравкородни.

— Е, разкажи ми за себе си — подкани го тя.

— Ти да не ми прилагаш някое паешко флиртче? — изгледа я недоверчиво Балкус. Май не се шегуваше.

— Не, бъди спокоен. Просто искам да знам дали мога да ти имам доверие. Пък и аз съм полуродна, не знаеш ли?

— Чух аз, че си щерка на богомолкородния, макар че идея си нямам как е станала тая работа. Но те и богомолкородните флиртуват — имаше една, като си харесаше мъж, убиваше негов враг, за да му привлече вниманието. Луда беше. — Последното прозвуча като одобрение.

— Не флиртувам с теб, повярвай — увери го тя. Балкус се беше позахилил и Тиниса се зачуди дали пък той не се опитваше да флиртува. — Защо си тук, Балкус, кажи? Трябва да знам доколко мога да разчитам на теб.

— Със Скуто се познаваме от години. — Усмивката му се разшири в израз на искрена носталгия. — Изкарвах си прехраната както и където сваря, основно с меча и гвоздистрела, но неизменно ме крепеше мисълта, че Скуто е някъде там, на север, и закъсам ли, той винаги ще намери нещо като за мен.

— Но ти си от Сарн, нали? Доста далеч от родния град си се подвизавал.

— Колкото по-далече, толкова по-добре — каза искрено той.

— Но защо си се махнал? Какво толкова си направил? — настоя Тиниса.

Директният й въпрос не заличи усмивката му. Явно не беше от обидчивите.

— Питаш дали не съм масов убиец, или пък съм спал с щерката на царицата? Виж, работата е там, че моя народ никой не го разбира. Мислите си, че ние си влизаме и излизаме от главите колкото да си кажем „здрасти, как си“ и толкоз. Не е така. Да си мравкороден е да си като хлапе в многобройна банда — щом не правиш каквото ти казват, значи не ставаш за нищо и всички ти обръщат гръб. И не си мисли, че по мрежата текат само думи. Тече и мълчание. — Сега вече усмивката му започваше да увяхва. — Сред нас има мнозина, които искат да правят нещо различно от общоприетото, но в града-държава лоялността е над всичко. Не е нужно да си

направил

нещо конкретно, за да свършиш като мен. Достатъчно е да не правиш онова, което ти казват. Обърнеш ли им веднъж гръб, край, низвергнат си, а ако дръзнеш да се върнеш, лошо ти се пише. Дори в Сарн, който е безкрайно по-свободомислещ от другите градове-държави, никой не посреща дезертьорите с отворени обятия.

Тя кимна сериозно.

— Разбирам.

— А и дребният факт, че духнах с един от безценните им гвоздистрели, не вярвам да ги умилостиви — добави той и усмивката му се върна. — Но знаеш ли кое е най-откаченото от всичко?

— Кое?

— Може да избягаш от града, но не и от природата си, ето кое. От нея отърване няма. Затова мравкоидите са най-добрите наемници. Защото са лоялни. Никой никога не е бил изпързалян от мравкороден. Е, случвало се е, но много рядко и с основателна причина. Затова, когато опознах Скуто, аз му станах верен. Сега, когато съм с вас, на вас съм верен. Такива сме ние. Така че от моята посока не те дебнат неприятности. — Балкус свали тежкия гвоздистрел от рамото си и го остави на масата. Разглоби го със сръчни движения и извади мазен парцал от една торбичка на колана си. — Ще си отваряш ли очите и вместо мен, докато аз почистя тази красавица? — попита той и Тиниса кимна, замислена върху всичко казано дотук.

Че са на нокти си личеше с просто око. Напрежението им беше толкова очевидно, че Талрик би трябвало да ги изпържи на място. Кръвта и занятието на Ариана бяха изострили сетивата й като бръснач и изопнатата до скъсване конспиративна паяжина между нея, Хофи и Скадран я бодеше в очите като ярка панделка, опъната помежду им.

Граф седеше на бюрото си и без съмнение преглеждаше договорите на мъжете, загинали в склада, и на малцината оцелели. Изглеждаше в лошо настроение и почти не ги погледна, докато влизаха един след друг. Колкото до Талрик, той очевидно беше готов да потегли за Век. Облечен беше с дълго палто, а на облегалката на един стол висеше натъпкана раница. Стори й се, че зърва някаква сянка да прекосява лицето му, докато те заемаха местата си. Хофи се приближи до Граф и се чучна на ъгъла на бюрото, като размаха за миг криле. Ариана се облегна на стената до прозореца — знаеше, че изглежда съвсем нормално и нищо в стойката и лицето не я издава. Скадран застана в средата на стаята. Напрежение се излъчваше от него на вълни — поне в очите на Ариана.

Но и без частния им заговор поводи за притеснение имаше предостатъчно предвид промените от последните дни. Много неща се бяха случили и много неща се бяха объркали. Бъдещето не вещаеше нищо добро.

Талрик им кимна със закъснение. Изглеждаше уморен, което за тях щеше да е предимство. Сигурно е на крак от зори, помисли си Ариана, и цял ден е задвижвал коварни планове.