Разединени равнини

Надникна иззад ъгъла и видя само десетина бръмбарородни, които бързаха окъснели. Талрик не би я следвал по улиците, разбира се. Не, той щеше да е високо, на нивото на покривите. Погледна нагоре и плъзна трескав поглед по небето, но и там не видя нищо обезпокоително.

Трябваше да се скрие някъде на закрито. Наблизо все трябваше да има таверна. Продължи нататък, по-бавно, прикрила с ръка гърдите си, където бяха най-големите кървави петна. Но в очите на местните явно изглеждаше умопобъркана или подозрителна най-малко, защото минувачите бързаха да минат на другия тротоар.

А после, най-сетне, видя таверна. Можеше да влезе вътре и да се скрие от небето. Ако имаха стаи, щеше да наеме една, а срещу нещо отгоре съдържателят щеше да забрави, че я е приютил.

Почти беше стигнала до вратата, когато го видя. Деляха ги стотина метра, но Ариана го позна веднага — Талрик с дългото си кожено палто и меча, прибран в ножница отдолу. Вървеше след нея спокойно и целенасочено.

Ариана хукна назад и свърна в първата пресечка, с пълното съзнание, че Талрик е между нея и по-добрите квартали на Колегиум. Сега се движеше към мястото, където бяха направили засадата на Стенуолд — бяха го избрали, защото обитателите му трудно се впечатляваха от каквото и да било. А смъртта на някакво си паякородно момиче със сигурност нямаше да ги впечатли.

Ускори крачка и погледна през рамо. Не го видя, но беше сигурна, че я следи, усещаше го с кожата си. Сигурно пак се е издигнал във въздуха, предположи, откъдето да вижда с лекота трескавото й бягство от уличка в уличка.

Спря под стрехите на една вехта къща. Уж виждаше добре в тъмното, но сега отличното й доскоро зрение й играеше номера. Влязло беше в заговор със слуха и въображението й, умножавайки враговете, които я преследват. Определено й се струваше, че чува тих шум от размахани криле съвсем наблизо, може би над същата къща, под чиито стрехи се беше скрила. Но ако Талрик беше там и чакаше следващия й ход, тогава чия беше онази сянка в пресечката от другата страна? Сякаш целият град беше хукнал по петите й.

Над нея се чу стържещ звук, който със сигурност не беше плод на въображението й. Имаше някой над нея и кой друг би могъл да е, освен Талрик?

„Може би не знае, че съм тук. Може би не знае, че съм тук.“ Притисна ръце към гърдите си, опита се да овладее паниката, но в мислите й имаше място само за предпазливия, търпелив маниер на Талрик. Можеше да я дебне цялата нощ.

„А може и да не знае, че съм тук.“

А после самообладанието й изневери изведнъж и тя хукна презглава. Миг след като напусна прикритието си, чу звука на енергийното му жило, усети жегата му, но не и удара, който би я усмъртил на място. Жилото опърли калните павета вляво от нея. Вече тичаше слепешката. Знаеше, че той може да лети по-бързо, отколкото тя може да тича, но въпреки това тичаше с всички сили. А после налетя на нещо — нещо, появило се изневиделица на пътя й — и политна към земята. От сблъсъка й се зави свят, но тя се насили да вдигне глава и да погледне.

И видя лицето на Тисамон, студено и безмилостно. Острието на ръкавицата му стърчеше в готовност, изтеглено лениво назад да я довърши с един удар.

Ариана изпищя безпомощно и скри в шепи лицето си.

Тисамон остана изненадан от себе си — нали точно това му беше целта, да види предателката свита безпомощна в краката му. Но сега нещо в него издрънча на кухо.

Очаквал бе битка, а такава нямаше.

С тази мисъл той вдигна очи и видя Талрик да каца на десетина метра от него с изтеглен меч. Погледите им се срещнаха и шокът беше жесток и двуостър. Тисамон си спомни огъня и болката, раната, която го мъчеше и до днес. Талрик си спомни раните, които беше получил, и другите, които сам беше нанесъл, спомни си и как Тисамон просто бе отказал да умре.

Дълго се гледаха под съпровода на скимтенето на Ариана, свила се в краката на богомолкородния. Свободната ръка на Тисамон, сякаш по своя воля, беше изтеглила кинжал от колана му. След битката в Хелерон си беше направил труда да намери точно такива кинжали и беше платил тежка кесия за тях.

— Тя е моя — каза Тисамон. — По право.

В същия миг двама бърмбарородни, мъж и жена, излязоха от къща по-нагоре по улицата, хвърлиха по един поглед на него и Талрик и бързо-бързо се прибраха обратно.

Талрик водеше война със себе си. От всички възможни сблъсъци точно този би предпочел да избегне. При нормални обстоятелства. Едва не беше умрял заради богомолкочовека, а и кой знае дали дъщеря му не дебнеше някъде в сенките? Докато преследваше Ариана, през цялото време го глождеше чувството, че не е единственият, хукнал по петите й. Същото чувство не го напускаше и сега, независимо от появата на Тисамон. „Кой друг участва в играта и къде се е стаил?“

Беше го страх. Признанието имаше горчив вкус, но беше факт. Страхуваше се.

Ала като войник на Империята, Талрик направи крачка напред, вдигна ръка и изстреля енергиен залп по богомолкородния.