Разединени равнини

Тисамон се метна встрани, но огънят опърли рамото му. Ала едновременно с жилото, изригнало от дланта на осородния, от ръката на Тисамон бе излетял специалният кинжал. Загубилият равновесие богомолкороден видя как осородният офицер се олюлява на свой ред. Уви, кинжалът само го бе одраскал. Тисамон се бе целил в лицето му, но Талрик зърна сребристия проблясък във въздуха, приклекна навреме и острието го одраска по слепоочието, малко над резките, които Ариана беше оставила на бузата му. Понечи да изстреля нов залп, но Тисамон вече държеше втори кинжал, който запрати мълниеносно към него, после още един и още един, принуждавайки го да отстъпи назад и още назад по улицата, а после и към близкия покрив, почти извън обсега на енергийното жило. Тисамон стискаше в ръката си нови кинжали — малки ками за хвърляне без дръжка, — а не се знаеше още колко такива има в резерва.

„Този сблъсък като нищо може да завърши фатално и за двама ни.“ Извод, който се струваше логичен на Талрик, но не и на Тисамон, ако се съдеше по изражението му. Талрик имаше по-голяма свобода на придвижване, Тисамон виждаше по-добре в тъмното.

„Патова ситуация.“ Ала Талрик съзнаваше, че няма право да проиграе живота си точно сега, когато плановете на Рекеф във Век зависеха от него. Да видим дали проклетият богомолкочовек ще устои срещу падането на цял един град.

Крилете на Талрик се появиха отново и той се издигна в небето, но продължи да се оглежда за поредната кама, докато между него и Тисамон не застанаха няколко сгради. А дори и тогава не би могъл да се закълне, че за бягството му има и друга причина освен желанието да прикрие страха си.

Ариана си отдъхна за миг, след като Талрик изчезна, но надеждата й се стопи, когато вдигна поглед към лицето на богомолкородния.

— Моля те не ме убивай — изхленчи тя. Тисамон я гледаше безразлично. Нормално би било — след сблъсъка с Талрик и успешния лов — да довърши започнатото с прежния ентусиазъм. Ала със смътна изненада той установи друго. Някаква капризна и трудна за дефиниране емоция се опитваше да обуздае ръката му напук на онова, което диктуваше разумът.

Завлече я две улици по-нататък до пусто, засипано с боклуци площадче, където труп можеше да престои и десетница, преди да го открият, и я захвърли до една стена без прозорци. Коленичи до нея и притисна плоското на острието си до бузата й, номер, който бе използвал неведнъж, за да вземе страха на противниците си — не че тази трепереща паякородна имаше нужда от допълнително сплашване.

— Къде са приятелите ти? — изръмжа в ухото й той.

— Те… — Момичето преглътна и затвори очи, усетило как металът се впива в кожата й. — Мъртви са, всичките.

— Лъжеш. — Тисамон промени съвсем леко ъгъла на острието, но тя усети миниатюрния срез и капката кръв, която го изпълни.

— Не, моля те! Талрик ги уби. Само аз останах.

Тисамон се замисли. На пръв поглед изглеждаше невъзможно, но беше факт, че паякородната бягаше, а Талрик я преследваше. Ситуацията, изглежда, се бе усложнила допълнително.

— Моля те… моля те, нека говоря със Стенуолд… — започна тя, но преди да е довършила, побеснелият Тисамон я издърпа за яката и удари зверски гърба й в тухления зид. Острието на бронираната му ръка се изтегли за удар и само с върховно усилие на волята той успя да овладее донякъде яростта си.

— Не смей да произнасяш името му, предателко — изсъска той. — Двамата с теб, ти и аз, знаем за какво става дума. Познаваме старите нрави и старите закони, но Стенуолд не ги знае. Той вярва в неща като съвест и опрощение, но ние с теб не сме толкова наивни. Има предателства, чиято цена трябва да се плати.

Искаше му се паякородната да се разкрещи, да го удари. Това би улеснило решението му, а той предпочиташе нещата да са прости. Но не, тя висеше като чувал в ръцете му и се тресеше. Жалък екземпляр, реши Тисамон. Атриса би й обърнала с презрение гръб.

— Моля те — прошепна Ариана. — Трябва да кажа на някого… — А после гласът й пресекна, очите й се разшириха и Тисамон видя в тях отражение. — Внимавай! — изпищя тя, Тисамон се завъртя мълниеносно и вдигнатото острие на ръкавицата му улови връхлитащия меч.

Не беше Талрик, а някаква закачулена жена, която Тисамон виждаше за пръв път. Не че и сега успя да зърне чертите й, защото тя развъртя моментално меча си. Две вихрени завъртания над главата, последвани от мощен напад напред, който едва не го изкорми. Тисамон отстъпваше назад крачка след крачка, отклоняваше ударите. Мечът танцуваше в ръцете й, жената непрекъснато променяше захвата си, ту с две ръце, ту прехвърляше оръжието от дясната в лявата и обратно, засипваше го с удари от всички страни.

Тисамон посрещна десетина такива удара, преди да вземе на свой ред инициативата — приведе се ниско и замахна да я посече през хълбока. Жената се люшна настрани и върхът на неговото острие изстърга в броня, после дръжката на нейния меч полетя надолу да му смаже черепа. Тисамон я улови със свободната си ръка, отмести я настрани и замахна към лицето на непознатата с костните шипове на ръката си.