Разединени равнини

Напредваха постепенно по външния периметър на палатките, където нощната активност беше най-слаба. В някои от палатките светеха лампи, сиянието им прозираше през платнищата, чуваха се и тихите гласове на хората вътре. Салма чу потракване на зарове от една, долови мелодията на непозната песен край друга. Големите казармени палатки сигурно бяха пълни до дупка с осородни войници. В други сигурно спяха мравкородни, които Империята беше подчинила, или от онези гиганти, които предната нощ бяха раздрали с голи ръце крепостната стена на Тарк. Дано поне тази нощ не срещнеха нито едно от онези великански създания, помисли си Салма.

Невероятно, но факт — още не ги бяха забелязали. В светлия кръг постовите гледаха навън — истинските часови, както и паякородното менте, — но лампите ги заслепяваха за онова, което се случваше в самия лагер.

Чу се шум от боричкане, но всичко свърши, преди Салма да е разбрал какво става. Осороден войник бе минал на крачка от тях и бе спрял да хвърли подозрителен поглед към сенките. Базила и друг мравкороден го бяха дръпнали, запушили му бяха устата и му бяха срязали гърлото, преди да е издал и звук. Сбутаха трупа му в сянката на една палатка и продължиха нататък.

Летището беше добре осветено и чудовищните призраци на въздушните кораби, бледи и издути, се виждаха ясно. Балоните вече се поклащаха високо във въздуха, изпънали докрай придържащите ги към земята стоманени кабели, готови, без съмнение, да отлетят със сипването на зората. Тото се беше опитал да му обясни какво представляват — балоните не били пълни просто с нагорещен въздух, а с някаква алхимична газообразна смес със сложно наименование, която била по-добра, защото не се налагало да я затоплят преди полета. Обяснение, от което Салма не разбра почти нищо.

Мравкородните носеха експлозиви. Планът беше да се промъкнат на всеки от корабите и да заложат там експлозивите с намаляващи по дължина фитили, така че всичките да избухнат повече или по-малко едновременно и да лишат осоидите от време за реакция. И това Салма не го разбра докрай, затова го прие на юнашко доверие.

Спряха отново, този път в сянката на един от хелиоптерите, чиято четвъртита стена беше висока и широка колкото бедняшка къща в Хелерон. От другата му страна се чуваха звуци на движение, металическо дрънчене и от време на време по някоя ругатня на окъснял осороден занаятчия, който бърза да приведе поверената му машина в готовност. Салма се промъкна напред към Базила и зърна иззад ъгъла на машината добре осветеното обширно пространство, което осоидите бяха разчистили за своите летящи машини. Десетина големи лампи осигуряваха достатъчно светлина за нощните занимания на занаятчиите. С други думи, оттук насетне гостоприемни сенки нямаше да има, само застъпващи се кръгове ярка изкуствена светлина.

На летището имаше много занаятчии, както и друг персонал. Тук-там се виждаха войници, разни хора проверяваха опъна на закотвящите кабели, други брояха сандъците с оборудване, струпани край люковете на летящите машини.

Салма осъзна, че при толкова много хора планът им няма как да проработи — щяха да ги забележат веднага щом напуснеха прикритието на хелиоптера.

Базила чакаше неподвижно и Салма се зачуди на какво ли се надява мравкородната — че всичките тези хора ще се разкарат като по чудо? И ако това не станеше, а то нямаше да стане, щяха ли да клечат търпеливо в сянката на хелиоптера, докато ги открият на зазоряване?

Тото го докосна по рамото, после взе да брои на пръсти, а накрая обхвана с жест групата им.

Салма преброи на свой ред спътниците си и наистина, един човек липсваше.

Миг по-късно нещо изтрещя доста далеч от тях, но все пак в рамките на лагера — гръм, последван от пламъци. Зловещата тишина се проточи няколко секунди, после започнаха виковете.

Повечето войници хукнаха без бавене в посоката на пламъците, както и изненадващ брой занаятчии, водени най-вече от любопитство.

Базила вече стискаше в ръка арбалета си и очевидно отброяваше секундите — Салма видя как устните й се движат: две… три… четири… А после хукна към светлината и пусна стрела в най-близкия човек.

16.

И Ариана тичаше. Поне в началото.

Знаеше обаче, че макар тичането да увеличава разстоянието помежду им, в същото време оставя диря, която Талрик да проследи. Дори в този късен час по улиците имаше хора, които се обръщаха след нея — млада паякородна жена, която търчи като ужилена, а светлите й дрехи са опръскани в червено.

Шмугна се в една пресечка и спря да си поеме дъх.

Талрик щеше да тръгне след нея. Тя не му беше оставила друг избор.

Не можеше да повярва, че Хофи е мъртъв. Скадран не го познаваше толкова добре, но Хофи… Е, не че го беше харесвала кой знае колко. В техния занаят нямаше място за приятелски чувства. Но го познаваше от близо година и за този период се бяха виждали поне два пъти в десетницата. Превърнал се бе в част от живота й, а сега Талрик го беше изтръгнал оттам.