Разединени равнини

— Значи искаш да проучиш нашата сестра? — обърна се отново Алвдан към стареца. — Това ще й причини неудобство. Ще я разстрои.

Добре.

Планът започва да ни харесва все повече. Но казваш, че ти трябва още? И че не разполагаш с необходимото.

— Така е, ваше императорско величество. Сам по себе си не разполагам със силата за нещо толкова велико.

— Тоест шарлатанството ти има нужда от гориво, за да проработи, така ли?

— Тези термини са ми непознати, ваше величество — отвърна угоднически Уктебри, — но вие несъмнено сте прав.

— И искаш от нас магическата си кутия? — добави присмехулно императорът. — Ако е толкова могъща, дали ще е лесно да я открием… а и да я открием, възможно ли ще е изобщо да я вземем?

Уктебри въздъхна гъгниво и подръпна назад голямата си качулка, за да се почеше по главата. Червените му очи се отместиха от Алвдан към генерала.

— Руини и пепел, това е останало от величието на моя народ, ваше императорско величество, но и онези, които изковаха падението ни, сега са на същия хал. Старите времена отминаха безвъзвратно и няма да се върнат. Прежните величия сега се валят в прахта, а онова, пред което хората благоговееха, днес предизвиква единствено презрение. — Уктебри преплете тънките си пръсти. — Този предмет, за който биха си съперничили лордове, скрири и принцове по времето, когато стойността му се оценяваше подобаващо, сега е антикварна рядкост в ръцете на невежи. Невежи, които се имат за знаещи, но нямат никаква представа какво държат в ръцете си. Но в предмета все още се крие сила — сила, която да използвам за ваша угода, почитаемо величество.

— А ако тази сила бъде използвана срещу нас, знай, че ще изцедя от теб всяка капчица кръв, която си изпил, твар мизерна — предупреди го Алвдан. — Успееш ли, ще си най-почитаният сред робите на Империята, но за предателство не си и помисляй.

— Аз съм ваш затворник… ваш роб — повтори комарородният, — а вие можете да ме убиете с една дума, сега или по-късно, или след като приключа със задачата си. Аз завися изцяло от вашата добронамереност, всемогъщи. А когато докажа способностите си с това велико дело, дано смекчите мнението си за мен и дано повярвате, че мога да ви бъда в услуга и по-нататък.

— Може би — каза Алвдан, но не личеше да смята подобно развитие за вероятно. — Така или иначе, вече издадох нужните заповеди и те пътуват към Хелерон. Може вече да са пристигнали дори. Чувал ли си за Хелерон? Нямаме свободни агенти по-близо до твоята играчка, но в Хелерон има цял куп умни хора, които играят по нашата свирка. Ако тази Кутия на сенките съществува и е там, където ти твърдиш, те ще я намерят.

Доведоха принцеса Седа след две камбани — както се измерваше времето в Капитас, — след като я измъкнаха без предизвестие от собствения й луксозен затвор. Тя понечи да избяга, когато видя гърчавата закачулена фигура на човека, който я чакаше, но пазачът я избута решително в стаята, върза я за един стол и застана прав зад нея като сянка в края на полезрението й. Комарородният я гледаше примижал, дългите му пръсти се докосваха при върховете, после се разделяха и пак се събираха.

— Светлина и мрак — промърмори Уктебри Саркадът. Тръгна с бавни крачки из стаята, някак колебливо. — Животът е това — цялото съществувание е разпънато между тези два полюса. Така поне го разбирахме всички ние. — Накрая изглежда стигна до решение. — Затворете фенерите — каза той и пазачът го изгледа предпазливо.

— Господине? — Уктебри може и да беше роб, но пък бе разговарял лично с императора, затова пазачът се спря на това обръщение.

— Не мога да го направя сам — обясни с раздразнение комарородният. — Спуснете капаците почти докрай. Твърде светло е за онова, което ще правя. Дано по-слабата светлина не ви причини прекомерно неудобство, ваше височество.

И сега в стаята беше тъмно — Седа виждаше Уктебри като силует в тъмна роба, който се сля още повече със сенките, когато пазачът се зае да издърпа кордите, контролиращи капаците на фенерите.

— Не е нужно да ме наричаш така — отбеляза с равен тон Седа. — Никой друг не го прави.

Светлината и на последния фенер се скри зад затворения почти докрай капак. Седа чу как пазачът се връща опипом зад стола й, усети как бръсва с ръка рамото й, за да провери дали повереницата му не е духнала междувременно.

— Аз го правя — чу се гласът на комарородния. Седа едва го различаваше в мрака, и то само когато се движеше. Спреше ли на място, Уктебри буквално изчезваше от погледа й. — Нали това е правилното обръщение към дама с вашия ранг?

Седа чу стържещ звук откъм посоката, където приблизително се намираше.

— Какво правиш, комарородни?

— Рисувам. Водя си бележки — чу се гласът му. — Светлина и мрак, почитаема принцесо. Целият ни свят е съграден между тях. Има неща, които са възможни на лунна светлина и съвсем невъзможни по пладне. Но не е важен часът, а светлината. Ако успея да сътворя нощ в мислите ви, нищо не може да ми се опре, но ако притежавате волята да подклаждате слънцето, аз ще съм безсилен. Ала вашият народ отдавна е изгубил тази способност.