— Знаеш ли защо си тук вместо при другите пленници? Едва ли. Пленихме трима от вас и другите двама ще бъдат разпитвани по методите на осите и според физическата им издръжливост. А това, както вероятно си се досетил и сам, не е разпит. Това, Тото, е само приятелски разговор.
Младежът продължи да мълчи и полковникът цъкна ядно с език. Тото се стегна да посрещне удара, но никой не го удари. Вместо това усети подръпване при китките и след миг примката на въжето се разхлаби. Той отвори очи и видя тъмнокожото момиче да отстъпва отново назад.
— Редно е да получиш някакъв знак за моята добронамереност — каза Дрефос.
Сега вече Тото успя да се завърти и да го огледа добре. Не че можа да види много. Дългата роба и дълбоката качулка превръщаха мъжа във високо привидение. Единствено ръкавицата се подаваше измежду гънките на материята в черно и жълто.
— Какво става? — настоя Тото. — Какво искате от мен?
— Тук си заради това. — Ръкавицата се мушна обратно между диплите на дрехата и после излезе отново оттам с грижлива икономичност на движенията, която подсказваше, че ръката в нея страда от някакво нараняване. Мъжът държеше малък механизъм, който Тото познаваше отлично.
— И това — добави Дрефос. Другата му ръка — и тя с тъмна ръкавица, но обикновена, а не метална — се появи за миг и закачи на облегалката на стола дълга кожена ивица с пришити джобове. Ивицата съдържаше преносимия му комплект занаятчийски инструменти, а механизмът, който Дрефос размаха пред лицето му, беше една от въздушните батерии, малкият личен проект на Тото, в който той бе вложил толкова надежди и който така и си остана недовършен.
— Забележително е колко много може да научи човек от съдържанието на нечия раница — продължи Дрефос. — Ти очевидно си учил за занаятчия, но това можех да го установя и по специфичните мазоли на ръцете ти. Учил си в Колегиум, значи? Във Великата академия?
Тото кимна, обзет от лоши предчувствия.
— Бих дал мило и драго за тази привилегия.
— И ти ли си занаятчия? — попита обнадеждено Тото, хванал се за последната реплика като удавник за сламка.
Дрефос се изсмя кухо.
— По мое собствено мнение аз съм може би най-добрият занаятчия, когото ще срещнеш някога. Единствената причина да вмъкна „може би“ в горното изявление са преподавателите, при които ти, за разлика от мен, си имал честта да се обучаваш. С болка на сърце признавам, че с изключение на мен Империята е невръстна в занаятчийските науки. Само три поколения я делят от варварството, докато вие, равнинците, имате вековни традиции в това отношение. Но човек трябва да работи с инструментите, които има, нали така?
— Не е възможно Империята да си няма занаятчии. Осородни занаятчии — каза Тото. — Не виждам с какво съм толкова специален.
— Напротив, специален си. На осородните занаятчии не може да се разчита. Деля ги на две категории — тъпоумници, които са понаучили нещо и са спрели дотам, и другите, които не са чак толкова тъпи, но пилеят интелекта си в политика и егоистични амбиции, а за науката не дават и пукната пара. Не, аз избирам своите хора от други източници. Освен ако не е учил в странство, осороден не бих пуснал и да стъпи в работилниците ми.
— Искаш аз да?…
— Проявявам интерес към теб, Тото. Никога не съм имал честта за мен да работи човек, учил във Великата академия.
— Никога няма да работя за Империята! — заяви Тото, надигна се, но падна назад от непоносимата болка в главата.
— Още не си чул предложението ми — каза Дрефос, който очевидно продължаваше да се забавлява.
— Знам я аз Империята. Знам как гледат на другите раси, да не говорим за полуродните! — изсъска през зъби Тото.
— И какво им е толкова на полуродните? — В гласа на Дрефос имаше толкова суховат хумор, че Тото се надигна на лакът да види какво е смешното.
Дрефос вдигна ръце — едната облечена в метал, другата не — и си свали качулката. Лицето, разкрило се отдолу, беше на петна в различни отсенки на сивото, а очите му нямаха ириси. Имаше различни степени на полуродство, както Тото знаеше добре. Малцина късметлии като Тиниса приличаха изцяло на единия си родител или смесеното наследство се бе проявило в нещо екзотично и привлекателно. Повечето бяха като Тото, дамгосани от нечистокръвността по начин, видим за всички. А Дрефос беше от малцината нещастници, при които полуродството се бе изродило в неестествена грозота. Лицето му беше слабо и аскетично, но имаше нещо ужасно сгрешено в пропорциите. Дори когато се усмихнеше, резултатът бе неприятно разкривен.
— Наясно съм, младежо, че няма да спечеля награда за красота. Ала можеш да бъдеш сигурен, че не съдя за никого според лицето или кръвта му — каза той.
— Дрефос — промълви Тото. — И онова другото, дългото име. Молецородни имена?
— Името ми го е дала майка ми. Баща ми, незнаен и неоплакван, й отделил само толкова от времето си, колкото било необходимо да я изнасили. Осородните войници не са известни с добро отношение към пленниците и робите. Както и повечето войници всъщност.
— Но нали каза, че си занаятчия?
Разкривената усмивка се разшири неестествено.