Разединени равнини

А той несъмнено щеше да спечели. Обработен подобаващо, императорът беше готов да го заобича като брат… Впрочем не като брат. В крайна сметка именно Максин бе организирал и привел в изпълнение убийствата на всичките му братя и сестри, освен една, както и на няколко други претенденти за императорския трон. А сега бе поднесъл на императора единствения дар, който цялата Империя не би могла да му даде. Смяташе, че това му осигурява достатъчно предимство, за да поиска основна реорганизация на Рекеф, след която Рейнер и Бруген да разберат, пък било и за кратко, че всяка армия може да има само един генерал.

Максин нави свитъците, прибра ги в тайното отделение на писалището си и тръгна за среща с императора.

Бяха преместили роба в по-добра килия — с гоблени по стените, килими на пода, изящна дърворезба скакалецородна направа и без прозорци. Но Уктебри се оплака от ярката светлина на газените лампи и сега маслени фенери висяха на вериги от тавана и къпеха покоите му в сумрак.

Ала робът излезе да ги посрещне веднага, без да го викат повторно, и Максин си отбеляза наум, че очевидно го хранят добре напоследък. А това гърчаво създание имаше забележителен апетит — да се чуди човек къде отиваше толкова много кръв.

Когато пленникът излезе да ги посрещне, Алвдан го изгледа от глава до пети, дори направи предпазлив кръг около него. Максин знаеше, че в този случай трудностите произтичат от невъзможността да повярваш. Предложеното от стария окаяник беше невъзможно, немислимо за всеки здравомислещ човек. Онова, което комарородният беше обещал, невъзможната мечта на магьосници и древни крале, се родееше с потъналите в забвение легенди на робите. Но когато Уктебри говореше за това, беше трудно да не си спомниш, че и неговата раса се смяташе за отдавна изчезнала, за плашило от детските приказки и нищо повече. Но щом Уктебри заприказваше с гъгнивия си глас, с кротката си увереност и чудата настойчивост, дори най-здравомислещият човек се изкушаваше да повярва, макар и само за миг, че цялата тази измишльотина има отношение към реалността.

А сега Максин разполагаше с достъп до голямо количество информация. В Капитас нямаше големи библиотеки, богати архиви или други места, където словото се съхранява и тачи, но посредством каналите на Рекеф генералът получаваше достъп и до най-прашните свитъци на всички народи, които Империята беше завладяла и подчинила.

Завоеванията във Федерацията му бяха поднесли на тепсия несметно знание. В голямата си част то не се различаваше съществено от глупавите робски суеверия, но Максин се бе научил да задава все по-конкретни въпроси. В завладените княжества на Федерацията сигурно имаше немалко агенти на Рекеф, които се чудеха защо генералът иска от тях да се ровят толкова надълбоко в старите легенди и древната история.

Водните кончета обичаха писаното слово и ранните им исторически хроники бяха издържани в изящен стил и с изумителни подробности. Именно там Максин бе открил връзка с онова, за което говореше комарородният. Не толкова, че да е сигурен, но достатъчно, за да приеме, че в далечни времена е имало нещо, на което да се опрат хвалбите на Уктебри.

— Искаш да проучиш нашата сестра — каза Алвдан.

Закачулената глава на Уктебри взе да кима енергично.

— Необходимо е, ваше императорско величество.

— Разбрахме — продължи императорът, — че тя е подходяща. Че ти си я обявил за подходяща. — В гласа му се прокрадваше подозрителност. Максин обичаше, когато Алвдан бе изпълнен с подозрение. Щом ги замъчат подозрения, императорите се обръщаха за съдействие към Рекеф, а тук, в Капитас, Максин беше Рекеф.

— Във висша степен подходяща, ваше императорско величество — потвърди комарородният. — Но не бива да се допускат грешки. Трябва да започна изчисленията си. Процесът е бавен и колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Глупости — заяви презрително Алвдан. — Не вярваме на всичко това. Твърденията ти са безпочвени. — Обърна се да си ходи, но Максин беше доловил колебание в гласа му, знаеше, че и комарородният го е доловил.

— Аз съм на ваше разположение — каза тихо Уктебри. — Аз съм ваш пленник, ваш роб… и ще се подчиня на вашата воля. Но никой друг не би могъл да ви предложи онова, което ви предлагам аз. Никой друг, ваше величество.

— Максин, не е възможно да вярваш на това. То противоречи на здравия разум — възрази императорът, но в гласа му Максин не усети страх или презрение, а жажда. „Ако е вярно — казваха очите на императора, — какви неща бих могъл да направя… Нима би имало нещо, което да не е по силите ми?“

— За себе си стигнах до извода, че в този свят има неща, които няма да изчезнат само защото ние си затваряме очите за тях. По времето на вашия прадядо, ваше величество, собственият ни народ е имал своите чудати вярвания. Сред които и убеждението, че един ден ще се обединим и ще владеем света. Кой би повярвал тогава?

— Но това е различно, Максин.

— Разликата е само във вида вяра, ваше величество.