Разкриване

— Злостни слухове. То беше тогава. Сега е друго. Преди половин час отстранихме последната програмна грешка и всички функции се изпълняват безотказно. Можем да вземем каквато и да е база данни и да я преобразуваме в триизмерна 24-би-това цветна среда, в която да се движим в реално време. Можем да се разходим из която и да е база данни на света.

— Стабилен ли е?

— Железен.

— Изпробвахте ли го с непрофесионални потребители?

— Няма грешка.

— Значи сте готови за демонстрация пред „Конли“?

— Ще ги шашнем — отговори Чери. — Няма да повярват на очите си, направо ще ги забием.

Когато излизаше от заседателната зала, Сандърс се натъкна на неколцина високопоставени служители от „Конли-Уайт“, които Боб Гарвин водеше да разгледат фирмата.

Робърт Гарвин изглеждаше така, както всеки шеф би мечтал да изглежда на страниците на списание „Форчън“. Беше на петдесет и девет години, красив, с ъгловато лице и прошарени коси, които винаги изглеждаха разбъркани от вятъра, сякаш току-що се връщаше от риболов в Монтана или от разходка с яхта през почивните дни в Сан Хуан. Навремето както всички останали се обличаше в джинси и работни джинсови ризи. Но напоследък предпочиташе тъмносини костюми от „Карачени“. Една от многобройните промени, които хората във фирмата забелязаха у него след смъртта на дъщеря му преди три години.

Рязък и безцеремонен в личните си разговори, Гарвин беше самата обаятелност на публични места Застанал пред висшите служители от „Конли-Уайт“, той обясняваше:

— Тук, на третия етаж, се намират техническите ни отдели и лабораториите за новите изделия. О, Том! Колко се радвам! — Гарвин прегърна с една ръка Сандърс. — Запознайте се с Том Сандърс, нашия ръководител на направлението за нови изделия. Един от блестящите младежи, превърната фирмата в това, което тя представлява сега. Том, запознай се с Ед Никълс, финансов директор на „Конли-Уайт“…

Слаб, с остри черти на лицето, наближаващ шейсетте, Никълс държеше главата си отметната назад, сякаш непрекъснато се дърпаше от нещо, например от неприятна миризма. Той хвърли поглед към Сандърс през очилата само с горна рамка Изражението му издаваше леко неодобрение. Подаде ръка строго официално.

— Господин Сандърс. Приятно ми е.

— Господин Никълс.

— …Джон Конли, племенник на основателя и вицепрезидент на фирмата…

Сандърс се обърна към набит мъж около трийсетте със спортно телосложение. Очила с метални рамки. Костюм от „Армани“. Здраво ръкостискане. Сериозно изражение. Сандърс остана с впечатление за богат и много решителен човек.

— Здравей, Том.

— Здравей, Джон.

— …Джим Дейли от „Голдман, Сач“…

Плешивеещ слаб мъж, подобен на щъркел, в раиран костюм. Изглеждаше разсеян и замаян, здрависа се с леко кимване.

… И, разбира се, Мередит Джонсън от Кюпъртино.

Беше по-красива, отколкото я помнеше. И някак различна. По-възрастна, естествено, с бръчици около очите и едва очертани бръчки по челото. Но стойката й беше по-изправена и от нея струяха жизненост и увереност, които Том свързваше с властта. Тъмносин костюм, руса коса, големи очи. Все същите невероятно дълги мигли. Беше ги забравил.

— Здрасти, Том, радвам се да се видим отново. Сърдечна усмивка. Парфюмът й.

— Драго ми е да те видя, Мередит. Тя пусна ръката му и поведена от Гарвин, групата забърза нататък по коридора.

— Сега пред нас са помещенията на групата за ВИС. Ще се запознаете с работата им утре.

Марк Луин излезе от заседателната зала и попита:

— Видя ли тая шайка от мошеници?

— Аха.

Луин се загледа в отдалечаващата се група. — Не мога да повярвам, че тези типове ще ръководят фирмата — каза той. — Сутринта направих кратко изложение пред тях и от мен да го знаеш, нямат понятие от нищичко. Потресен съм.

Групата стигна края на коридора. Мередит Джонсън се извърна, погледна през рамо Сандърс, беззвучно прошепна: „Ще ти се обадя“, и се усмихна лъчезарно. След миг изчезна.

Луин въздъхна.

— Според мен ти, Том, се уреди с голямото началство.

— Може би си прав.

— Само не ми е ясно защо Гарвин я смята за страхотна.

— Е, поне така изглежда — каза Сандърс. Луин се обърна.

— Ще видим, ще видим — измърмори той.

В дванайсет и двайсет Сандърс излезе от кабинета си на четвъртия етаж и тръгна надолу по стълбите за обяда в главната заседателна зала Мина покрай медицинска сестра в колосана бяла престилка Тя надничаше наред в кабинетите.

— Къде е той? Беше тук само преди една минута — поклати глава сестрата.

— Кой? — учуди се Сандърс.

— Професорът — отвърна тя и духна един кичур, паднал върху очите й. — Не мога да го оставя Дори за миг.

— Кой професор? — повтори Сандърс. Но вече беше чул женски кикот в една от стаите по-нататък в коридора и бе разбрал за кого става дума — Професор Дорфман ли?