Разкриване

— Да Професор Дорфман — потвърди сестрата, кимна мрачно и се запъти към стаята откъдето долитаха смеховете. Сандърс тръгна след нея. Макс Дорфман беше германец, консултант по управленски въпроси, вече много възрастен. Беше преподавал по едно или друго време във всички големи бизнесшколи в Щатите и си бе спечелил славата на гуру за компютърните фирми. През осемдесетте години бе член на Управителния съвет на „Диджи Ком“, с което новосъздадената фирма на Гарвин си спечели добро име. По същото време професорът беше наставник на Сандърс. Всъщност именно Дорфман го убеди преди осем години да напусне Кюпъртино и да приеме службата в Сиатъл.

— Не знаех, че е още жив — каза Сандърс.

— Жив и здрав — отговори сестрата.

— Сигурно е на деветдесет.

— Не можеш да му дадеш повече от осемдесет и пет.

Когато наближиха стаята, оттам излезе Мери-Ан Хънтър. Беше се преоблякла в пола и блуза и се усмихваше широко, сякаш идваше от среща с любовник.

— Том, никога няма да се сетиш кой е тук.

— Макс — каза той.

— Точно така. О, Том, трябва да го видиш — никак не се е променил.

— Сигурен съм — отвърна Сандърс: още от коридора усети мириса на цигарен дим.

— Сега ще видим, професоре — заяви строго сестрата и влезе в стаята.

Сандърс надникна вътре. Бяха в едно от общите служебни помещения. Инвалидната количка на Макс Дорфман стоеше до масата в средата на стаята. Около него се въртяха хубавички служителки. Жените се суетяха покрай професора, а сред тях Дорфман с побелялата грива се усмихваше щастливо и пушеше с дълго цигаре.

— Какво прави тук? — попита Сандърс.

— Гарвин го повика за консултация във връзка със сливането. Няма ли да го поздравиш? — каза Хънтър.

— О, Боже! — възкликна Сандърс. — Нали познаваш Макс! Може да те подлуди.

Дорфман обичаше да отправя предизвикателства към традиционния здрав разум, но методът му беше косвен. Говореше иронично — провокиращо и същевременно подигравателно. Обичаше противоречията и лъжеше, без да му мигне окото. Щом го хванеха в лъжа, тутакси казваше:

— Да, прав сте. Не знам накъде се отнесох.

После продължаваше с все същите влудяващи недомлъвки. Никога не споделяше онова, което мисли — оставяше събеседникът сам да си състави мнение. След бурните разговори с него всички се чувстваха объркани и изтощени.

— Нали бяхте големи приятели — каза Хънтър и погледна Сандърс. — Сигурна съм, че ще му е приятно да те види.

— Сега е зает. Може би по-късно. — Сандърс погледна часовника си. — Както и да е, ще закъснеем за обяда.

Тръгна пак по коридора. Намръщена, Хънтър го настигна.

— Беше ти влязъл под кожата, нали?

— Беше влязъл под кожата на всички. Майстор е на тази работа.

Хънтър го изгледа учудено и понечи да каже още нещо, после само сви рамене.

— Все ми е едно.

— Просто не съм в настроение да разговаряме — обясни Сандърс. — Може би по-късно. Но не сега.

Двамата заслизаха по стълбите към първия етаж.

В съзвучие с изчистената функционалност на съвременните компютърни фирми „Диджи Ком“ нямаше помещение за обеди или вечери. Предпочитаха околните ресторанти, най-често „Ил Терацо“. Но тъй като се налагаше сливането да се пази в тайна, „Диджи Ком“ организира обяд в голямата, облицована с ламперия заседателна зала на първия етаж. В дванайсет и половина тя беше претъпкана с ръководителите на основните технически отдели в „Диджи Ком“, представителите на „Конли-Уайт“ и банкерите от „Голдман, Сач“. Във фирмата много държаха всички да се чувстват равни, затова не бе посочено кой къде да седне на масата, но най-важните представители на „Конли-Уайт“ се настаниха в единия край около Гарвин, в предната част на залата. Властта се съсредоточи на едно място.

Сандърс намери стол по-далеч, от другата страна, и се изненада, когато Стефани Каплан се намести на стола отдясно. Обикновено сядаше по-близо до Гарвин. Сандърс бе много по-ниско в служебната йерархия. От лявата му страна беше Бил Евъртс, началник на отдел „Личен състав“ — приятен, малко скучен човек. Докато облечените в бели сака келнери поднасяха ястията, Сандърс говореше за риболова на остров Оркас, страстта на Евъртс. Както обикновено Каплан мълча почти през цялото време, погълната от собствените си мисли.

Сандърс усети, че я пренебрегва. Към края на обяда се обърна към нея и каза:

— Забелязвам, че през последните месеци идваш по-често в Сиатъл, Стефани. Заради сливането ли?

— Не — усмихна се тя. — Синът ми е първи курс в университета и затова предпочитам да идвам тук, за да го виждам.

— Какво учи?

— Химия. Иска да се занимава с химия на материалите.

Специалността явно има голямо бъдеще.

— Така казват.

— Не разбирам половината от онова, което ми говори. Странно е, когато детето ти знае повече от теб.