Разкриване

— Какво да направя?

— Само ме разтрий, натисни… ето тук…

Той остави чашата и започна за разтрива рамото й.

— Тук ли?

— Да, ох, по-силно… натисни…

Сандърс почувства как мускулите на рамото й се отпускат. Тя въздъхна, завъртя бавно глава наляво, после надясно и отвори очи.

— Ох… сега е много по-добре. Масажирай още. Той продължи.

— Благодаря ти. Много е приятно. От нерва е. Прищипва се понякога и тогава наистина… — Мередит пак завъртя глава. Пробваше. — Много добре се справи. Но теб винаги те е бивало в ръцете, Том,

Сандърс продължаваше да масажира. Всъщност му се искаше да спре. Усещаше, че всичко това е нередно, че той седи прекалено близо до нея, че не му се иска да я докосва. Но в същото време му беше приятно. Стана му любопитно.

— Хубави ръце — каза тя. — Божичко, когато се омъжих, през цялото време си мислех за теб.

— Така ли?

— Разбира се. Нали ти казах, в леглото той беше ужасен… Мразя мъже, дето не знаят какво правят. — Мередит затвори очи. — Но ти никога не си имал такъв проблем, нали?

Тя въздъхна, отпусна се още повече и после сякаш се приведе към него, търсеше тялото, ръцете му. Нямаше никакво съмнение. Сандърс веднага я стисна приятелски по рамото за последно и се отдръпна.

Мередит отвори очи и се усмихна многозначително.

— Слушай, недей да се притесняваш — каза тя. Той се обърна и отпи от виното.

— Не се притеснявам.

— За устройството ти говоря. Ако излезе, че проблемът е сериозен и трябва съгласие от висшестоящото ръководство, ще го получим. Но да не насилваме нещата.

— Добре. Звучи разумно. — Сандърс изпита тайно облекчение, че пак са заговорили за устройството. Стъпи на здрава почва. — На кого ще кажеш? Направо на Гарвин Ли?

— Да. Предпочитам да се оправим неофициално. — Мередит го изгледа. — Променил си се, нали?

— Не… все същият съм.

— А според мен си се променил — усмихна се тя. — Преди и през ум не би ти минало да спреш масажа.

— Мередит, сега е различно. Ти си заместник-директор. Аз съм ти подчинен.

— О, я не ставай смешен.

— Така е.

— Ние сме колеги — нацупи се тя. — Никой тук не приема сериозно, че съм ти началник. Дадоха ми административната работа, това е всичко. Колеги сме, Том. И много ми се иска да поддържаме открити, приятелски отношения.

— И на мен.

— Добре. Радвам се, че сме на едно мнение. — Мередит бързо, се наведе напред и лекичко го целуна по устните. — Ето. Толкова ли е страшно?

— Изобщо не е страшно.

— Кой знае? Може би трябва заедно да отидем до Малайзия, за да проверим производствената линия. В Малайзия има чудни плажове. Бил ли си в Куантан?

— Не.

— Много ще ти хареса.

— Сигурно.

— Ще ти го покажа. Можем да поостанем ден-два. Да си починем. Да се попечем на плажа.

— Мередит…

— Никой няма да научи, Том.

— Аз съм женен.

— Но си и мъж.

— Какво значи това?

— О, Том — каза Мередит с престорена строгост, — да не би да твърдиш, че изобщо не си позволяваш да кръшнеш? Познавам те, не забравяй.

— Познаваше ме отдавна, Мередит.

— Хората не се променят. В това отношение.

— Е, аз пък мисля, че се променят.

— Хайде, хайде. Така или иначе, ще работим заедно, можем и да се позабавляваме.

Цялата ситуация никак не му допадаше. Беше изпаднал в неловко положение. Почувства се досаден пуритан, когато каза:

— Сега съм женен.

— О, личният ти живот не ме интересува — небрежно каза Мередит. — Отговарям само за изпълнението на служебните ти задължения. Не може само да се работи, Том. Ще ти се отрази зле. Трябва и да се забавляваш — Тя се наведе напред. — Хайде. Само една целувчица…

Вътрешната уредба избръмча.

— Мередит — долетя гласът на секретарката. Тя се ядоса.

— Казах ти, никакви обаждания.

— Извинявай. Търси те господин Гарвин.

— Добре. — Тя стана, прекоси стаята и стигна до бюрото, като нареждаше на висок глас: — Но след това, Бетси, никакви обаждания повече.

— Добре, Мередит. Исках да те питам може ли да си тръгна след десетина минути. Трябва да се видя с хазяина за новия апартамент.

— Да. Донесе ли ми пакета?

— При мен е.

— Внеси го и после можеш да си вървиш.

— Благодаря ти, Мередит. Господин Гарвин е на втора линия.

Мередит вдигна слушалката и наля още вино.

— Боб — каза тя, — здрасти. Какво става?

Нямаше никакво съмнение в непринудената фамилиарност на гласа. Говореше с Гарвин, обърната гърбом към Сандърс. Той седеше на дивана и се чувстваше като в капан — глупаво пасивен и бездеен. Секретарката влезе в кабинета и донесе малък пакет в кафява хартиена кесия. Подаде го на Мередит.

— Разбира се, Боб — каза Мередит. — Абсолютно прав си. Непременно ще се справим.

Секретарката се усмихна на Сандърс, докато чакаше разрешение да си тръгне. Той се почувства неудобно седнал на канапето, изправи се, приближи се до прозореца, извади от джоба мобифона и набра номера на Марк Луин. И бездруго бе обещал да му позвъни.

Мередит продължаваше:

— Много добра идея, Боб. Според мен трябва да я използваме.

Сандърс чу лекото щракане при набирането, после се включи телефонен секретар. Мъжки глас каза: „Моля оставете съобщението си след звуковия сигнал.“ Последва електронно бръмчене.