Разкриване

— Тук се мотаят някакви идиоти от „Конли“ и питат моите хора каква е разликата между РОМ и РАМ. Като че имат време за всичко това. Изведнъж някой от тях чува за „мигаща памет“ и веднага се интересува: „На какъв интервал мига?“ Това да не му е фенерче? И хората ми трябва да търпят всичко това. те са ценни таланти и не бива да водят ограмотителни курсове за юристи. Не можеш ли да ги спреш?

— Никой не може да ги спре — каза Сандърс.

— Мередит сигурно ще успее — ухили се Чери. Сандърс сви рамене.

— Тя е шефът.

— Да Та… за какво си ме търсил?

— Твоята група за диагностика работи по устройствата „Туинкъл“.

— Така е. По-точно работи по парчетиите, които са останали след опустошението от чевръстите „артисти“ на Луин. Защо първо те са се занимали с проекта? Никога, ама никога да не пускаш проектант до електронна техника, Том. На тях трябва да им се позволява само да рисуват картинки на хартия. И от време на време да им се дава по някой и друг лист.

— Какво откри? — попита Сандърс. — За устройствата ти говоря.

— Все още нищо. Но имаме някои идеи, които в момента проверяваме.

— Затова ли си поискал Артър Кан да ти прати десет устройства, запечатани в завода с топлоизолиращи опаковки?

— Как уцели?

— Кан се чудеше защо са ти толкова много.

— Ами нека се чуди — небрежно подхвърли Чери. — Ще му е от полза. Не му позволявай да си играе играта

— Аз също бих искал да знам.

— Виж, може би идеите ни няма да доведат до никакъв резултат. Засега намерихме един подозрителен чип. Само това са ни оставили клоуните на Луин. Не е кой знае колко.

— Лош ли е чипът?

— Не, той си е наред.

— Тогава какво му е подозрителното?

— Виж какво — тросна се Чери. — И без това се разнасят какви ли не слухове. Мога да докладвам само, че работим по него и още не сме установили точно какъв е проблемът. Това е всичко. Ще получим запечатаните устройства утре или в сряда и за един час ще разберем. Става ли?

— Проблемът голям ли е, или е малък? Трябва да знам — настоя Сандърс. — На утрешните срещи ще се обсъжда.

— Ами засега отговорът е, че не знаем. Може да е всякакъв. Работим по него.

— Артър смята, че не е изключено да е сериозен.

— Артър може да е прав. Но ще го решим. Друго не съм в състояние да ти кажа.

— Дон…

— Аз разбирам, че искаш отговор — каза Чери. — Но ти разбираш ли, че още нямам отговор? Сандърс се загледа в него.

— Можеше да ми кажеш и по телефона. Защо дойде лично?

— Тъй като ти повдигна въпроса, ще ти обясня. Имаме малък проблем. Доста е деликатен. Става дума за сексуален тормоз.

— Пак ли? Като че се занимаваме само с такива неща.

— Не само ние — каза Чери. — Разбрах, че сега в „Юни Ком“ са заведени четиринайсет дела. В „Диджитал Графикс“ е още по-зле. Ами я виж „Майкро Сим“! Но там наистина са само свини. Нека ти обясня обаче как стоят нещата при нас.

— Добре — въздъхна Сандърс.

— Проблемът е в една от работните групи — програмистите по отдалечен достъп до бази данни. Възрастта е доста висока: от двайсет и пет до двайсет и девет години. Екипът по факсмодемите се ръководи от жена, която непрекъснато кани на срещи едно от момчетата. Много си пада по него. Той все й отказва. Днес на паркинга пак го кани на обяд, той отказва. Тя се качва в колата си, блъска неговата и потегля. Никой не е пострадал и той не иска да подава жалба. Но се тревожи и смята, че вече става прекалено. Дойде при мен за съвет. Какво да правя?

Сандърс се намръщи.

— Убеден ли си, че това е цялата истина? Че тя е побесняла само защото той й отказва? Дали пък не й е дал повод?

— Отрича. Момчето е доста свястно. Малко е смотано, не се е отракало.

— Ами жената?

— Силен характер, няма спор. Понякога яко ги навиква.

Налагало се е да говоря с нея за това.

— А как обяснява случката на паркинга?

— Не знам. Момчето ме помоли да не разговарям с нея. Притеснено е и не иска историята да се раздухва. Сандърс сви рамене.

— Как можеш да постъпиш? Хората се тревожат, пък никой не иска да говори… Не знам, Дон. Ако е смачкала колата му, той е трябвало да направи нещо. Най-вероятно веднъж е преспал с нея, не иска да се виждат и тя е побесняла. Така предполагам.

— Аз също — съгласи се Чери, — но, разбира се, може и да грешим.

— Колко е повредена колата?

— Не е сериозно. Счупен заден фар. Момчето просто не желае по-нататъшни усложнения. Да оставя ли нещата дотук?

— Ако той не повдигне обвинение, аз бих постъпил точно така.

— Да разговарям ли с нея неофициално?

— Не те съветвам. Ако я обвиниш — макар и неофициално — в непристойност, само ще си навлечеш белята. Никой няма да те подкрепи. Защото най-вероятно момчето е направило нещо, за да я предизвика.

— Въпреки че твърди обратното. Сандърс въздъхна.

— Слушай, Дон, все така разправят. Не съм чул някой да си признае: „Ами заслужих си го.“ Няма такива работи.

— Значи да не правя нищо?

— Отбележи си в досието му, че той ти е разказал, не забравяй да уточниш, че това е неговата версия, и забрави за случая.

Чери кимна и си тръгна. На вратата спря и се обърна.

— Я ми кажи защо и двамата сме убедени, че момчето сто на сто е направило нещо?