Сага за Австралия

— Бре, бре, бре — прихна той. — Точно като лорд Клер. Започна нашият като нищо и никакъв даскал, ожени се за три трътлести дърти вдовици, грозни като самата смърт, затова пък баснословно богати, и за свой късмет на бърза ръка ги прати на оня свят, а после — хоп! — стана член на Парламента от Бристъл и се запозна не с друг, а с принца на Уелс. Ей така се издигна нашият Робърт Нюджънт. И понеже не си знаеше парите, ги даваше с лека ръка на оня никаквец, нашия престолонаследник. Без да му прибира лихви, без да си иска и главницата, докато накрая и кралят нямаше как да се прави, че не знае за дълга. Така нашият Робърт Нюджънт, момче от народа, стана виконт Клер, сега една от улиците в Бристъл дори носи неговото име. Някой прекрасен ден ще осъмне и граф, така да знаеш. Според информаторите ми в Лондон той продължавал със страшна сила да отпуска заеми на принца. Няма как да не признаеш, драги ми Ричард, че нашето даскалче добре се оправя в живота.

— Вярно си е — съгласи се Ричард, без изобщо да се обижда. Помисли, помисли, пък добави: — Все пак предпочитам Уилям Хенри да си заслужи с честен труд благородническата титла, като стане пръв лорд на Адмиралтейството

11

. Пълководците така и така стават благородници, понеже армейските офицери се издигат в чин само ако си платят. Докато адмиралите могат да се издигнат и заради заслугите си.

— Говориш като истински бристълчанин! Който се е родил в Бристъл, рано или късно все стига до корабите. Само дето ти, Ричард, нямаш нищо общо с тях, ако не броим това, че от време на време ги гледаш.

Господин Тисълтуейт отпи от рома и зачака с радостна тръпка да усети как го плисва приятната топлинка.

— И това, че ги гледам, ми е предостатъчно — отвърна младият баща и притисна страна до личицето на Уилям Хенри.

— Не си ли мечтаеш да идеш някога по чужди земи? Дори в Лондон?

— Не. Роден съм в Бристъл и пак в Бристъл ще си умра. Не ми се ходи по-далеч от Бат и Бедминстър. — Ричард вдигна момченцето и се взря в очите му — за такова невръстно дете погледът му бе удивително съсредоточен. — Ей, Уилям Хенри! Знае ли човек, току-виж се оказало, че ти си пътешественикът в рода!

Но това си бяха празни приказки. Поне на Ричард му беше предостатъчно да знае, че Уилям Хенри е до него.

Ала и Пег, и самият той се притесняваха до смърт. И двамата трепереха над момченцето и следяха и най-дребното отклонение от обичайното. Дали изпражненията му не са редички? Дали челцето му не е топло? Дали не трябва да е по-общителен на тая възраст? През първите шест месеца от живота на Уилям Хенри всичко това не бе от особено значение, ала бабата и дядото се опасяваха какво ще стане, когато детето поотрасне и започне да забелязва света около себе си, да пълзи, да говори и да мисли! Майка му и баща му го гледаха като писано яйце, нищо чудно да разглезят клетото дете! Не пропускаха и думица от онова, което братовчедът Джеймс им казваше по теми, за които повечето бристълчани, пък и англичани не се и замисляха. Например за състоянието на водосточните тръби, за мръсните води на река Фрум и Ейвън, за вредните изпарения, похлупили града и зиме, и лете. Заради една забележка за отходната яма на Брод Стрийт Пег завчас се зае да чисти клозета под стълбището, да търка с четки допотопното каменно клекало и пода, да белосва неуморно. А Ричард дотърча в общината и вдигна врява до възбог, че щом каруците изгребат отходната яма и лиснат отгоре вода колкото да не е без хич, после не си правят труда да откарат съдържанието по-далечко, ами го изсипват направо в река Фрум при Кий Хед, точно до рибното тържище.

След като Уилям Хенри премина вододела на шестте месеца и започна да се преобразява в малко човече, баба му и дядо му установиха, че е от децата, които не се разглезват. Беше толкова благ по природа, с такава хрисима душица, че приемаше благодарно всяко оказано му внимание, но не роптаеше, ако не го получеше. Плачеше само ако го болеше нещо или някой ненормалник в пивницата го стреснеше, макар че малчуганът хич и не се плашеше от господин Тисълтуейт (вероятно най-ужасния постоянен посетител тук), колкото и гръмогласно да ревеше той. Често се замисляше и си мълчеше, бе готов да се усмихне, но не и да се залива от смях и никога не се гневеше и не тъжеше.

— Обявявам, че по нрав си е същински отшелник — каза господин Тисълтуейт. — Нищо чудно да отглеждате и калугер.

Преди пет дена в пивница „Гербът на Купър“ плъзна мълвата: имало няколко случая на едра шарка, но не били на едно и също място, за да се говори за карантина — първата, а и последна отчаяна надежда на всеки град.

На Пег й причерня.

— Няма да го понеса, Ричард, ако ни сполети още веднъж!

— Ще ваксинираме Уилям Хенри — отвърна мъжът й.

Сетне прати да повикат братовчеда Джеймс — аптекаря.

Той само дето не припадна, щом чу какво искат от него.