Колийн Маккълоу

Сага за Австралия

На Рик, брат Джон, Джо, Уейд, Хелън и стотиците хора, които са живи и до днес и които могат да се похвалят, че са преки потомци на Ричард Морган.

Но най-вече на любимата Мелинда, далечна правнучка на Ричард Морган.

Глава първа

Август 1775 — Октомври 1784 година

— Във война сме! — провикна се господин Джеймс Тисълтуейт.

Всички освен Ричард Морган надигнаха глави и се извърнаха към вратата, където едрият мъж размахваше лист от вестник. И муха да бръмнеше, щяха да я чуят, такава тишина бе настанала, след това обаче в пивницата гръмна от врява и всички по масите завикаха в един глас. Всички без Ричард Морган — той почти не обърна внимание на вълнуващата новина: чудо голямо, че били във война с тринайсетте американски колонии! За него най-важна бе съдбата на невръстното дете, което държеше скута си. Преди четири дни братовчед му Джеймс — аптекарят, го бе ваксинирал срещу едра шарка и сега бащата чакаше със свито сърце дали ваксината ще хване.

— Ела насам, Джем, и ни го прочети! — прикани иззад тезгяха кръчмарят Дик Морган, баща на Ричард.

Навън грееше пладнешко слънце, през прозорците със стъкла от кронглас и с перденца проникваше светлина, въпреки това в просторното помещение на пивницата беше сумрачно. Ето защо господин Джеймс Тисълтуейт отиде бавно до лъснатия дъбов тезгях с мазни петна по него, върху който светеше газениче, и се разположи на един от столовете, като изтрака с кавалерийските пищови, пъхнати в джобовете на балтона, след което зачете с очила, закрепени на върха на носа му.

Гласът му — внушителен и плътен — ту се извисяваше, ту глъхнеше театрално, ала до съзнанието на Ричард Морган като през мъгла проникваха само откъслечни думи:

— Нагло неприкрито неподчинение… ще сторим всичко по силите си, за да потушим бунта и да изправим предателите пред съд…

Ричард долови презрението в очите на баща си и се помъчи да се съсредоточи. Ето на, детето вдигаше температура. Дали само му се струваше? Ако малкият наистина гореше, значи ваксината беше хванала. В такъв случай дали нямаше все пак да се разболее? Дали щеше да умре? Мили боже, само това не!

Господин Джеймс Тисълтуейт навлизаше в заключителната част от гневната си реч.

— Зарът е хвърлен! Колониите или ще се подчинят, или ще възтържествуват! — избоботи той.

— Колко странно го е казал кралят! — прекъсна го кръчмарят.

— Че какво му е странното?

— Излиза, че негово величество смята за възможно колониите да възтържествуват.

— Съмнявам се, Дик. Авторът на речта — сигурно някой презрян писач, приближен на оня безделник лорд Бют, просто се е поувлякъл с реториката. Я! — възкликна той и с жест посочи, че му е пресъхнало гърлото.

Кръчмарят се ухили, наля в калаената чаша малък ром, сетне се извърна и драсна с калема по дъската, прикрепена към стената.

— Хубава работа, Дик! Нима не съм си заслужил едно от заведението? Все пак ви донесох новина, и то не каква да е!

— Не, не си заслужил. И без теб рано или късно щяхме да я научим. Това тук е почтено заведение, а не свърталище на учили недоучили драскачи.

— Добре де, от мен да мине — примирително рече господин Тисълтуейт, след което се намести на масата при Ричард и погъделичка невръстното момченце под брадичката.

— Няма да ме смаеш, Джем, с високопарните си думи. Ние сме обикновени хора, а не някакви Хоръсуолполовци, не го забравяй! — подвикна кръчмарят. Облакъти се на тезгяха и измери подозрително с поглед господин Тисълтуейт с неговите пищови и балтон въпреки летния пек. — Наистина, Джем, не ни идва като гръм от ясно небе, но все пак си е война, не е шега работа.

Никой не се и опита да се включи в разговора: Дик Морган се ползваше с добро име сред клиентите си, докато Джем Тисълтуейт отдавна се славеше като един от най-големите особняци интелектуалци в Бристъл. Хората в пивницата се задоволиха да слушат, докато отпиваха от рома, джина, бирата и бристълското мляко1.

Двете жени от семейство Морган също бяха тук: сновяха между масите, събираха празните чаши и ги носеха на Дик да ги напълни отново — и да драсне с калема още чертички върху дъската. Наближаваше обед, сред миризмите, каквито се носят във всяка пивница край бристълското пристанище по време на отлив, се долавяше уханието и на току-що опечен хляб, който Пег Морган току-що бе донесла от фурната на Дженкинс. Повечето посетители: мъже, жени, дечурлига, щяха да поостанат, за да опитат от хляба — още топъл-топъл, към който щяха да добавят масълце, бучка съмърсетско сирене и калаена чиния задушено говеждо с мазен сос и с картофи, над които се виеше пара.

Ричард усети, че баща му се е втренчил в него, и му се сви сърцето. Знаеше, че го смята за отрепка, задето седи и дундурка синчето си, затова от немай-къде рече: