САКАТИЯТ БОГ

– Адюнкта, времето, изглежда, е против нас. Дали не бихме могли да увеличим продължителността на всеки нощен преход? До две камбани след разсъмване и една камбана повече преди залез-слънце. Ще ни изтощи, естествено, но това бездруго ни очаква.

– Фургоните, опразнени от провизии – добави Фарадан Сорт, – могат да поемат бронята и тежкото оръжие на войниците, за да облекчим малко товара им. Бихме могли също да започнем да облекчаваме обоза от допълнителен материал. Да намалим оръжейниците и ковачите. Всичко това е повече или по-малко в прилично състояние – войниците не губят много време в кърпене и поправяне на снаряжението. Ако оставим две трети от желязото и повечето ковачници и въглищата, ще можем да преразпределим храната и водата на повече фургони, поне в началото, което ще облекчи воловете и екипите, да не говорим, че ще намали повредите на фургоните, след като ще карат по-малко.

– Бихме могли и да утроим броя на войниците в отдельонните палатки – каза Кайндли.

– Задържаме всички палатки и плат – заяви адюнктата, без да вдига очи от картата. – Колкото до предложенията ти, Фарадан, разпореди се да се изпълнят. И, Юмрук Кайндли, по-дългите преходи започват от тази вечер.

– Адюнкта – отвърна Кайндли. – Това ще е… брутално. При този боен дух скоро може да се изправим пред неприятност.

– Новината за поражението на На’Рук помогна – каза Сорт, – но последният половин ден и цяла нощ преход изтощиха усърдието. Адюнкта, войниците имат нужда от нещо повече, за което да се държат. Нещо. Каквото и да е.

Тавори най-сетне вдигна глава. Изгледа мрачно Фарадан Сорт със зачервените си очи и попита глухо:

– И какво точно да им дам според теб?

– Не знам, адюнкта. Слуховете…

– И какви точно са тези слухове?

Фарадан Сорт млъкна и извърна очи.

– Кайндли – каза Тавори, – Юмрук Сорт, изглежда, изгуби дар слово.

– Адюнкта. – Кайндли кимна. – Слуховете. Добре. Някои са безумни. Други режат почти до кокал.

– Че сме в съюз с Древните богове и сте решена да пролеете кръвта на войниците си в едно голямо последно жертвоприношение – на всички – за да постигнете своето възнесение – заговори Рутан Гъд. – Има друг, че сте сключили таен договор с Висшите домове и по-младите богове. Ще се спазарите с тях, като използвате Сакатия бог – затова се каним да го отмъкнем, да откраднем от Форкрул Ассаил каквото е останало от него. Има и още много, адюнкта.

– Притежавате тайно знание – добави Кайндли. – Придобито кой знае откъде. И след като никой не знае откъде, всеки си измисля собствени обяснения.

– Но във всяко от тях – рече Рутан Гъд, вече гледаше Тавори в очите, – вие коленичите пред бог. А кой малазански войник не изпитва горчивина от това? Кой малазански войник не помни историята на Дасем Ълтър? Преклонението пред бог от страна на командир винаги е струвало кръвта на подчинените му. Огледайте се, адюнкта. Ние вече не служим на Малазанската империя. Служим на вас.

Адюнктата промълви едва чуто:

– Всички служите на мен, така ли? Всички сте готови да рискувате живота си за мен? Моля, който и да е от вас тук, кажете ми, какво съм направила, за да заслужа това?

Тонът й ги накара да замълчат стъписани.

Тавори Паран ги изгледа един по един и в очите й нямаше гняв, нито укор или възмущение. Лостара Юил видя в очите й по-скоро нещо безпомощно. Смутено.

След дълга и много крехка пауза Кайндли най-сетне отрони:

– Адюнкта, ние отиваме да спасим Сакатия бог. Проблемът е, че като за бог той не е много харесван. Няма да намерите и един негов поклонник сред Ловците на кости.

– Нима? – Гласът й изведнъж стана суров. – И нито един войник в тази армия – в тази палатка – не е страдал? Нито един тук не се е прекършвал, нито веднъж? Не е плакал? Не е бил наскърбен?

– Но ние няма да почитаме това! – отвърна Кайндли. – Няма да коленичим пред такива неща.

– Радвам се да го чуя. – Огънят в нея бе угаснал също толкова бързо, колкото беше пламнал. Тавори отново бе присвила очи над картата, мъчеше се да намери най-добрия изход. – Погледни отсреща тогава, над тази огромна пропаст. Погледни в очите на онзи бог, Юмрук Кайндли, и направи мислите си корави. Направи ги хладни. Безчувствени. Направи ги всичко, което трябва, за да не изпиташ нито едно жегване, нито един трепет. Погледни в очите му, Кайндли, преди да ги извърнеш. Ще го направиш ли?

– Не мога, адюнкта – отвърна Кайндли с разтреперан глас. – Защото той не стои пред мен.

А Тавори отново го погледна в очите.

– Така ли?

Едно изтупване на сърцето, и още едно, преди Кайндли да отстъпи. И да извърне лице.

Лостара Юил ахна. „Тя каза, че ще го направи.“

Но Тавори нямаше да го остави.

– Храм ли ти трябва, Кайндли? Изваяна статуя? Жреци ли ти трябват? Свещени текстове? Трябва ли да си затвориш очите, за да видиш един бог? Толкова величав на трона си, толкова извисен и, о, да не забравим, милостивата ръка, вечно протегната към нас, хората. Това ли ти трябва, Кайндли? И на вас, останалите? Това ли ви трябва, за да бъдете благословени с истината?

Платнището на входа грубо се дръпна настрани и влезе Банашар.