САКАТИЯТ БОГ

– Е, всъщност точно това оспорваш. Аз не съм Юмрук Блистиг и смея да кажа, че репутацията ми сред войниците ми е съвсем прилична. Да, може да ме мразят, но не е убийствена омраза. – Погледна Кайндли. – Не ми ли говори веднъж колко е важно войниците ни да ни мразят? Ние трябва да сме магнитът за тях и когато видят, че го понасяме, когато видят, че нищо от това не може да ни огъне, те също на свой ред стават по-силни. Или съм те разбрала погрешно?

– Не си. Но те вече не гледат така на нас, Сорт. Не, вече ни виждат като свои потенциални съюзници. Срещу нея.

Гласът на Рутан Гъд беше сух:

– Готов ли си да поведеш бунт, Кайндли?

– Попитай ме още веднъж това и ще те убия на място, капитане.

Рутан Гъд отвърна със студена усмивка:

– Съжалявам, не съм тук, за да ви дам лесен изход, Юмрук.

– Всъщност не ни даваш нищо.

– Какво искате да кажа? Тя не иска войниците й да плачат или да леят кръвта си по цялата земя, защото са се размекнали. Иска да са тъкмо обратното. Не просто твърди. – Огледа бавно тримата. – Свирепи. Неумолими. Упорити като скали срещу морето.

– В командната палатка…

– Не разбрахте – прекъсна го Рутан. – Вече си мисля, че всички не разбрахте. Тя каза да погледнете отсреща, в очите на Сакатия бог. Да погледнете и да почувствате. Но вие не можете да го направите, Кайндли, нали? Ти, Юмрук Сорт? Лостара? Който и да е от вас?

– А ти? – сопна се Кайндли.

– Изключено.

– Тя ни разби всички – какъв беше смисълът от това?

– А защо не? – отвърна Рутан Гъд. – Поискахте от нея повече. А след това аз я издигнах на проклет пиедестал с онова безумие, че й служим. Тя отвърна на удара и това, приятели, беше най-човешкият момент, който съм виждал някога у адюнктата. – Изгледа ги един по един. – Дотогава бях разколебан. Да остана ли? Или да си тръгна и да се махна от всичко това? Ако си тръгнех, нямаше кой да ме спре, нали?

– Но си тук – каза Фарадан Сорт.

– Да. И ще съм с нея толкова дълго, колкото има нужда от мен.

Юмрук Кайндли вдигна ръка, сякаш за да го удари.

– Но защо?

– Още не го разбирате. Никой от вас. Чуйте. Ние не смеем да погледнем в очите на един страдащ бог. Но, Кайндли, тя смее. Поискахте от нея повече – богове на бездната, какво повече може да даде? Тя е готова да изпита цялото състрадание, което никой от вас не може да си позволи да изпита. Зад студено желязо тя ще изпита

това, което не можем ние. – Очите му се спряха на Кайндли. – А ти я помоли за повече.

Камъните пращяха от горещината. Кръжаха насекоми с искрящи крилца.

Рутан Гъд се обърна към Фарадан Сорт.

– Вашите редовни не казват нищо? Бъдете спокойна, Юмрук. Може би най-сетне разбират, на някакво инстинктивно ниво, какво е взела тя от тях. Какво таи в себе си и го пази. Най-доброто, което имат.

Фарадан Сорт поклати глава.

– Е, кой сега е човекът с твърде много вяра, Рутан Гъд?

Той сви рамене.

– Горещо е тук навън.

Загледаха се след него: самотна фигура, затътрила се обратно към лагера. Нямаше прах във въздуха – тази пустиня не вдигаше прах.

Най-сетне Кайндли се обърна към Лостара Юил.

– Подозираше ли го, че се кани да драсне?

– Какво? Не. Този човек е една проклета загадка, Юмрук.

– Как да стане това? – попита Фарадан. – Когато трябва да повдигна духа на войниците си, какво, в името на Гуглата, мога да им кажа?

Мълчание. След малко Лостара Юил се покашля и рече:

– Не мисля, че изобщо трябва да им казвате нещо, Юмрук.

– Какво имаш предвид? И не ми бълвай думите на Рутан – той влага твърде много в сърцето и ума на простия войник. Това, че си посветил живота си на убиването, не носи някаква особена мъдрост.

– Не съм съгласна с това – отвърна Лостара. – Вижте, само с това, че стоите с нея, с адюнктата, вие казвате всичко, което има нужда да се каже. Истинската заплаха за тази армия е Юмрук Блистиг, който не крие противопоставянето си на адюнктата и съответно на всички ви. Ако започне да събира последователи… е, тогава ще започне неприятното.

Кайндли изтри потта от челото си.

– Има мъдрост, Фарадан. Мъдростта, която идва с научаването – до самото ядро на душата ти – колко точно крехък е животът всъщност. Печелиш тази мъдрост, когато отнемаш живота на някой друг.

– А тези, които изобщо не се замислят? Мъдрост? Едва ли. По-скоро… това започва да ти харесва. Онази тъмна вълна на наслаждение, с която… толкова се привиква. – Извърна очи. „Знам. Стоях на Стената.“

Лостара посочи.

– Някакъв войник идва… за някой от нас.

Войникът беше слаб и кръглолик, с осакатени ръце. Отдаде чест с дясната и поднесе с лявата восъчна табличка на Кайндли.

– Поздрави от лейтенант старши сержант интендант Поурс, сър.

Кайндли взе табличката и я огледа.

– Войник.

– Сър?

– Слънчевата топлина е стопила восъка. Надявам се, че сте запомнили съобщението.

– Да, сър.

– Да го чуем.

– Сър, посланието беше лично.

– От Поурс? Наистина нямам време за това. Словесните дуели ги зарязахме отдавна. Хайде казвай, войник.