САКАТИЯТ БОГ

– Сър. Цитирам: „Лично послание, от лейтенант старши сержант полеви интендант Поурс до Юмрук Кайндли. Най-горещи поздрави и благопожелания за вашето повишение, сър. Както би могло да се отбележи, вашият напредък в кариерата, както и моят, са повод за голямо задоволство. Колкото и да съм щастлив винаги да си кореспондирам с вас, за да обсъждаме всевъзможни теми с всякакви възможни идиоми, уви, тази тема е с доста по-официален характер. Накратко, изправени сме пред криза от най-висш порядък. Ето защо покорно моля за вашия съвет и бих предложил да уредим изключително лична среща при най-ранната удобна възможност. Сърдечно ваш, Поурс.“ – След това войникът отново отдаде чест и рече: – Трябва да изчакам за отговора ви, сър.

В озадаченото мълчание, което последва, Фарадан Сорт присви очи към войника.

– Ти беше от тежката пехота, нали?

– Ефрейтор Химбъл Тръп, Юмрук.

– Държат ли бойците, войник?

– Държат здраво, Юмрук.

– Редниците говорят ли много за адюнктата, войник? Това извън протокола.

Воднистите му очи пробягаха за миг към нея и отново се извърнаха.

– Понякога, сър.

– И какво говорят?

– Не много, сър. Предимно, всички ония слухове.

– Обсъждате ги.

– Не, сър. Дъвчем ги, докато нищо не остане. А после измисляме нови, сър.

– За да сеете брожение?

Веждите се вдигнаха под ръба на шлема.

– Не, Юмрук. Това е… ъъ… забавление. Надвива скуката, сър. Скуката води до мързел, сър, а мързелът може да убие войника. Или другаря му до него, което е още по-лошо. Мразим скуката, сър, нищо повече.

– Кажи на Поурс да ме намери в командната ми палатка, когато иска – рече Кайндли.

– Слушам, сър.

– Свободен си, войник.

Мъжът отдаде чест за трети път, обърна се кръгом и си тръгна.

Кайндли изсумтя.

– Това са то тежките – подхвърли Фарадан Сорт. – Измислят гадни слухове за забавление.

– Гадни са само ако някой реши, че един е верен, предполагам.

Фарадан го погледна в очите.

– Заради нищо ли изпадаме в паника, Кайндли.

Той въздъхна.

– Честно казано, всъщност не знам вече.

Рутан Гъд смъкна подплатеното долнище от лъсналото си от пот тяло и за миг се наслади на прохладата след непоносимата жега.

– Е, това вече ме събуди – каза Сканароу от постелята.

– Богоподобната ми физика ли?

– Миризмата, Рутан.

– Ах, благодаря ти, жено, направо засиях от гордост.

Седна до нея и отпусна глава в ръцете си.

– Пак ли? – попита Сканароу.

– Не знам колко още ще може да издържи – отвърна той иззад пръстите си.

– Едва от два дни сме в пустинята, Рутан. Надявам се да е по-корава, отколкото мислиш.

Той свали ръцете си и я погледна.

– Аз също. – Погледа я още миг и рече: – Може би трябва да ти го кажа. Мислех да… напусна.

– О.

– Не теб. Тази армия.

– Рутан, аз съм в тази армия.

– Мислех да те отвлека.

– Разбирам.

Той въздъхна.

– Днес тя ме разубеди. Тъй че, обич моя, ще бъдем в това до горчивия край.

– Ако това е предложение за брак… май ми харесва.

Рутан я изгледа. „Богове, бях забравил…“

Иззад кухненските палатки, където миячите търкаха котли с шепи чакъл, се носеше шумно дрънчене. Кътъл затегна ремъка на походната си торба, изправи се, разкърши гръб и изохка.

– Богове, наистина голяма жега. Корик, тия оставяш ли ги?

Полукръвният сети беше захвърлил военните си подковани ботуши на една страна и с един объл камък заглаждаше гънките по чифт изтъркани племенни мокасини.

– Много е горещо.

– Тия няма ли да се съдерат? – попита Смайлс, беше седнала на походната си торба. – Ако почнеш да куцаш, Корик, не ме търси за помощ.

– Метни ботушите във фургона – рече Кътъл. – Просто за всеки случай, Корик.

Мъжът сви рамене.

Сержант Тар се върна от командната палатка на ротата и нареди:

– Приключвай с товаренето. Тръгваме. Някой успя ли да поспи?

Отвърна му мълчание.

– М-да. Като гледам, утре ще е същото – изсумтя Тар. – Чака ни дълго влачене. Оръжията годни ли са? Казвай всички. Шортноус?

Тежкият вдигна глава и малките му очи лъснаха в сумрака.

– Аха.

– Коураб?

– Да, сержант. Още я чувам как стене от бруса…

– Не е жена – рече Смайлс. – Меч е.

– Тогава защо стене?

– Никога в живота си не си чувал жена да стене, тъй че откъде знаеш?

– Звучи като жена.

– Все едно, аз не чувам никакви стонове – отсече тя и извади бойните си ножове. – Оръжията са добри, сержант. Само ми дай малко мека плът да ги забия в нея.

– Задръж тази мисъл – посъветва я Тар.

– За пет месеца някъде, Смайлс. – Корик вдигна глава и я изгледа изпод невързаната си коса. – Можеш ли?

Тя изръмжа.

– Ако ще отнеме пет месеца да прекосим тази пустиня, сме по-умрели от умрелите, идиот. – Потупа с единия нож по глиненото шише, пъхнато в плетената мрежа, стегната за торбата й. – И няма да си пия пикнята.

– Искаш ли моята? – попита Ботъл, както се беше изтегнал със затворени очи и ръце под главата.

– Това предложение ли е, или размяна? Богове, Ботъл, ти си болен, знаеш ли?

– Слушай, ако трябва да я пия, по-добре да е женска, защото тогава, ако много се постарая, може и да се престоря, че ми харесва. Или нещо такова. – След като никой не отвърна нищо, Ботъл отвори очи и се надигна. – Какво?

Кътъл понечи да се изплюе, овладя се и се обърна към Тар.

– Фид има ли да каже нещо ново, сержант?