САКАТИЯТ БОГ

Той я извика, но тя изскочи от тронната зала. И побягна.

Тесни стъпала нагоре… дървена врата. Резе.

– Сандалат?

– Жриците могат да изцерят раната.

– Какви жрици?

– Лиосан няма да спрат. Нищо не може да ги накара да спрат. Стражът знае – и шейките също. Те са го приели. Ще умрат за нас. Всичките, до последния. Не можем да позволим това. Къде е Галан? Къде е Силхас? Къде е моят брат…

Уидал я прегърна, вдигна я от трона и я притисна до гърдите си. Чувстваше се слаба като дете, но той бе силен – по-силен, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно за човек. Тя усети как нещо се прекърши в нея и тихо изхлипа.

– Отидох да търся призраци – промълви. – И… мисля, че ги намерих. Майка ми помогна. Спаси ме… непоносимо е…

– Санд… – почти изплака Уидал.

– Трябва да бягаме – каза тя. – Само това можем да направим, обич моя. Да бягаме. Кажи на Сумрак да вдигне знамето на примирието – ще отстъпя Карканас на Лиосан. Да го вземат и дано да го изгорят до шибаните му основи.

– Санд… тази битка вече е на Йедан и той няма да преговаря с лиосаните. Той е принц на шейките. Има меч Хуст – вещиците ми обясниха какво значи това…

– Хуст? Меч Хуст? – „Знаех ли това? Трябва да съм го знаела. Нали?“

– Изкован да убива Елейнт – без тях андиите изобщо е нямало да могат да избият всички онези дракони при Разделението. Изобщо е нямало да устоят в боя. Мечът на Йедан знае какво предстои…

– Спри го!

– Твърде късно е…

– Йедан…

– Той знае, Санд. Разбира се, че знае. Вещиците са отчаяни – Ян Товис изобщо не приема това…

– Защото не е глупава! – Сандалат се изтръгна от прегръдката му. – Трябва да бягаме!

Той поклати глава.

Тя огледа свирепо присъстващите. Стражите извръщаха очи. Слугите навеждаха глави. Сандалат изръмжа:

– Сигурно ме мислите за луда. Нали? Но не съм. Вече го разбирам, толкова ясно, колкото и Ян Товис. Това ли е всичко, което трябва да са за нас шейките? Жалка жива стена, обречена да рухне? Как смеем да искаме от тях да се бият? – Обърна се рязко и погледна вбесена нагоре към сводестия таван. – Майко Тъма! Как смееш да искаш това?

Единственият отговор бе ехото от вика й.

– Шейките ще се бият – промълви Уидал в последвалата тишина. – Не за теб, Санд. Не за кралицата на Върховен дом Мрак. Не за Карканас дори. Ще се бият за своето право на живот. Този път, след поколения отстъпление и коленичене пред господари, Санд… това е тяхната битка.

– Тяхната смърт искаш да кажеш. Нали? Тяхната смърт!

– И те ще изберат къде да ги стигне, Санд. Не аз. Не ти.

„Какво ни кара да правим това? Какво ни кара да изоставим удобствата на мира?“

– Санд – каза тихо Уидал, – това е тяхната свобода. Това единствено нещо. Тяхната свобода.

– Върни се при тях тогава – изхриптя Сандалат и се обърна. – Бъди техният свидетел, Уидал. Поне това са заслужили. Запомни всичко, което видиш, за целия живот, който ти остава.

– Обич моя…

– Не. – Тя поклати глава и излезе от тронната зала.

„Заложници. Всички сме заложници.“

Йедан Дериг вдигна меча на рамото си като тояга. Челюстите му се издуваха ритмично, докато гледаше с присвити очи разлома.

– Подайте сигнал на предните линии. Идват.

Размътените фигури на драконите прелетяха като носени от вятъра облаци зад булото на Светлопада. Преброи пет, но подозираше, че са повече.

– Ще е пълен щурм този път – рече той. – Ще се опитат да настъпят десет крачки в началото, а след това да оформят полумесец, докато задните редици излизат и се разгръщат. Нашите флангове трябва да предотвратят това. Натискаме ги покрай самия Светлопад и откъсваме авангарда.

– Трудна работа – измърмори Бревити до него.

Йедан кимна.

– Може би даже невъзможно – продължи тя. – Никой от нас не е обучен за войник. Не знаем какво точно да правим.

– Капитане, лиосаните не са по-различни от нас. Щитовете и бронята не правят армията. Те са мобилизирани насила – това поне го видях. И също ги е страх.

– Казвате, че изобщо не искат това?

– Също като нас, нямат избор – отвърна той. – Ние сме във война, която е започнала много отдавна и никога не е свършвала, капитане.

– Пити казва, че са като Тайст Андий, само дето са бели.

Той сви рамене.

– Това няма значение. Всичко опира до разногласието как трябва да са нещата.

– Не можем да спечелим, нали?

Той я погледна.

– Сред смъртните всяка победа е временна. Накрая губим всички.

Тя плю на белия пясък.

– Изобщо не ме въодушевявате, сър. Щом нямаме никаква надежда да спечелим срещу тях, какъв е смисълът?

– Печелила ли си някога битка, капитане? Заставала ли си над труповете на враговете? Не? Когато го направиш, ме намери. Ела и ми кажи колко сладък е вкусът на победата. – Вдигна меча си и посочи към разлома. – Можеш да спечелиш дори когато губиш. Защото можеш да успееш да докажеш своето. Да покажеш, че не си съгласна с онова, което искат.

– Е, това ме кара да се чувствам малко по-добре.

– Не ме бива с въодушевяващите речи, капитане.

– Забелязах.