САКАТИЯТ БОГ

Знаеше как се чувстват. Самата тя бе понесла своя дял вървене пешком, макар и без допълнителното бреме на походната торба, натежала от броня и оръжие. Бяха се придвижвали в усилен марш, за да се приближат до легиона Евъртайн на Болкандо, който на свой ред бе изостанал на една трета ден зад перишите. Щит-наковалня Танакалаян се беше оказал по-суров от Кругава в напрягането на Сивите шлемове. Бързината им беше убийствена. Сякаш не се съобразяваха със съюзниците си.

Брис беше притеснен, кралица Абрастал също. Дали перишите бързаха единствено от жажда за слава, със свирепото рвение на фанатици? Или тук действаше нещо много по-неприятно? Араникт си имаше своите подозрения, но все още не искаше да ги сподели, дори с Брис. Танакалаян не бе останал доволен от настояването на адюнктата Геслер да поеме върховното командване. Може би възнамеряваше да направи този пост несъществен, поне по отношение на перишите. „Но ако е така, защо иска да го направи?“

Подминаха последните няколко фургона и през валмата прах видяха ариергарда – десетина копиеносци от Блуроуз, струпани около трима непознати. Араникт се надигна в седлото и погледна на запад – знаеше, че К’Чаин Че’Малле са някъде там. Все така извън погледа им, но продължаваха да се движат успоредно на ледериите. Чудеше се кога Геслер, Сторми и Калит ще ги посетят отново. „Още спорове, още смут, по-гъст от тези облаци прах.“

Отново насочи вниманието си към тримата опърпани новодошли. Две жени и един мъж. Без никакъв багаж, в жалко състояние.

И без униформи. „Не са малазански дезертьори значи. Не са и по-лошото: оцелели.“

Брис забави коня си, погледна я през рамо и щом видя облекчението му, тя кимна. Беше се опасявал от същото. Но в някои отношения това бе по-обезпокоително, осъзна тя. Все едно Ловците на кости наистина бяха изчезнали, неизвестно къде и защо. Като призраци.

С усилие се пребори с мисълта, че вече са мъртви. Виждаше в ума си празни очни кухини, съсухрена кожа, която се цепи над костите – образът бе ужасяващ и в същото време я привличаше. Виждаше края на Стъклената пустиня на изток, зноят потръпваше в непроницаема стена, извисила се като преграда, отвъд която земята бе напълно безжизнена.

Спряха. Брис огледа за миг тримата странници и каза:

– Добре дошли.

Жената отпред извърна глава и заговори на спътниците си.

– Гесрос ладерии стиган тал. Ур лежт.

Другата жена, ниска и пълна, с покрити с петна хлътнали скули, издаващи обезводняване, се намръщи и рече:

– Хегоран стиг дару?

– Ур хедон ап – отвърна първата. Беше по-висока от другата, с дълга до раменете тъмнокафява коса. Имаше очите на същество, свикнало с болката. Обърна се отново към Брис и каза: – Ладерии ерлии? Вие говори ли ерлии? Говори ли вие ладерии?

– Ледерий – поправи я Брис. – Езикът на Първата империя.

– Първа империя – повтори жената, уподобявайки съвършено интонацията на Брис. – Бедняшка… ъъ, неблагородна… Ерлитан.

Пълната жена заговори рязко:

– Турул берис? Турул берис?

Първата въздъхна.

– Моля. Вода.

Брис махна с ръка на командващия пиконосците Преда.

– Дайте им вода. Много са зле.

– Командире, запасите ни…

– Преда, трима души повече в армията ни бездруго е все едно. И намерете лечител – слънцето ги е опекло. – Кимна на първата жена. – Аз съм командир Брис Бедикт. Тръгнали сме на война. Добре сте дошли да пътувате с нас толкова дълго, колкото пожелаете, но след като влезем във вражеска територия, освен ако не останете с нас, не мога да гарантирам сигурността ви.

„Разбира се, не се нарече принц. Просто командир. Благородните титли го притесняват.“

Жената кимаше замислено.

– Пътувате на юг.

– Засега – отвърна той.

– А после?

– На изток.

Тя се обърна към другата жена.

– Гесра илит.

– Илит? Корл местр ал’ахамд.

Жената се обърна към Брис.

– Аз съм Фейнт. Ние вървим с вас, ту… извинете. Илит. Изток.

Араникт се покашля. В устата й щипеше вече от няколко дни. Сърбеше я под мокрите дрехи. Запали пръчка ръждивец. Знаеше, че Брис се е извърнал в седлото си и я гледа. През булото дим срещна погледа му и каза:

– По-младата е маг. Мъжът… има нещо странно в него, все едно е само предрешен като човек, но този външен образ е отчасти разкъсан. Зад него… – Сви рамене и дръпна от пръчката. – Като вълк, който се преструва, че спи. Има желязо в ръцете си.

Брис погледна мъжа и се намръщи.

– В костите – поясни тя. – Сигурно може да пробие дупка и през крепостна стена.

– Желязо ли, Атри-Цеда? Сигурна ли си? Възможно ли е това?

– Не знам. Може и да греша. Но виждаш, той не носи никакви оръжия, а кокалчетата на пръстите му са ужасно ожулени. В него има някаква демонична поквара… – Замълча, след като Фейнт заговори бързо на младата магьосница.

– Хед хенап вил нен? Ул стиг Атри-Цеда. Цеда гес кералу. Уст келан варад харада унан ю? Текел еду.

Очите им се впиха в Араникт и всички за миг се смълчаха.