САКАТИЯТ БОГ

Боят закипя по редицата, разгръщаше се от центъра. Лиосаните се опитваха да ги изтласкат. Яростта им я стъписа. Биеха се като побеснели псета. Тя забиваше и забиваше с пиката. Върхът се остъргваше в щитове, отбиваха го настрани обковани с бронз дръжки. Лиосан се снишаваха под него, но ги чакаха свистящите мечове на братята й. Пикня подмокри лявото й бедро. „Срам, ох, какъв срам!“

Отстъпиха крачка назад – цялата редица – като по команда. Но не чу нищо освен рева, който я поглъщаше, освен грохота на оръжия, пъшканията и стоновете. Това бе приливна вълна, тласкаше ги назад и като пясъка под тях шейките рухваха под напора й. Дългият прът на пиката лъщеше от кръв. По острието бяха полепнали парчета плът.

Видя някакво лице и го прободе. Върхът изстърга покрай зъбите, прониза гърлото, широките ръбове се врязаха в бузите. Кръв блъвна от носа на лиосана и той изпусна оръжията си и се смъкна на колене. Вдигна ръце към устата си, мъчеше се да задържи на място увисналата челюст и ивиците прерязан език.

Касел замахна ниско и заби върха на меча си в шията му.

А в следващия миг брат й падаше. От гърлото му се изтръгна животински вой. Една лиосан го бе пробола с копието си и Касел се гърчеше като пронизана от харпуна змиорка.

Шарл изкрещя, извъртя пиката и върхът посече жената точно под брадичката и й разпра гръкляна й.

Нечии ръце хванаха Касел за глезените и го повлякоха назад. Някакъв непознат пристъпи напред и зае мястото на брат й.

Не… не непознат…

Тежко острие на меч профуча до нея и порази връхлитащ лиосан, посече го от рамото до бедрото. Обратният замах посече половин глава с все шлема и ги отпрати във въздуха. Трети замах отсече нечии ръце, стиснали копие. Тримата паднали лиосан отвориха място за настъпление.

– След мен – каза Йедан Дериг и пристъпи напред.

И Стражата настъпи – грамадни войници с тежка броня, черните им щитове бяха като крепостна стена. Дългите мечове се вдигнаха и засякоха напред.

Настъпващата вълна понесе Шарл и брат й напред.

Пити – лицето й бе червено и лъснало от пот, по меча й имаше кръв – стигна до Бревити и каза задъхано:

– Две роти ледерии, сестро – да облекчат центъра на шейките. Прегазват ги.

– Йедан натиска право в раната – отвърна Брев. – Редно ли е това? Той и половината от Стражата му – богове, лиосаните сякаш се стапят назад.

– Две роти, Брев! Ще отцепим врага от тази страна, но това означава, че трябва да натиснем право в шибаната дупка, нали? И след това да задържим толкова дълго, колкото трябва, докато не избием всички на фланговете.

Бревити облиза пресъхналите си устни, кимна и каза:

– Аз ще ги поведа.

– Да, добре, скъпа – всеки миг ще рухна. Какво чакаш? Върви!

И Брев поведе сто ледерии надолу към рампата. Сърцето на Пити най-сетне забави лудешкия си танц. Тя заби върха на меча си в пясъка, обърна се и огледа останалите ледерии.

Отвърнаха й кимания. Бяха готови. Бяха го опитали и искаха да го вкусят отново. „Да, знам. Ужасява ни. Гади ни се отвътре от него. Но е като рисуване на света със злато и диаманти.“

Ревът откъм разлома не секваше, свиреп като буря срещу скали.

„Е, скъпи океане, призови душата ми. Готова съм плувам във водите. Да плувам във водите. Отново.“

13.

Да, имаше веднъж една любов,

изваях я с ръцете си

и в очертанията й видях

лъчи на изгрев, бисерни потоци,

роса по утринни ливади.

Побра се лесно във торбата ми

и утешаваше

годините на странстване

в горите тъмни в отстъпление

и на реката по трагичното течение.

В деня, когато се прекършихме

на бряг далечен,

избягах аз премръзнал и ограбен

през пелени от пепел

и ледени високи проходи.

Сред купищата плячка

на триумфиращ враг

се лута любовта ми

сама сред ближните, сломени

от ударите безпощадни.

Сега, когато дните ми залязват,

в съня на жалостта

сънувам мека нежна глина

и ваят старите ръце,

и вятър пее за любов.

Гори в отстъпление

Фишер кел Тат

Хилядите подковани ботуши отъпкваха път през прегорялата трева и вдигаха огромни облаци прах. Вятърът от север бе отслабнал, но продължаваше да подкарва колоните с вяла крачка и ги заслепяваше за света. Конете измършавяваха, главите им клюмаха унило, очите им помръкваха.

Араникт смуши коня си, за да настигне Брис, но животното изобщо не реагира.

Яздеха откъм западната страна на колоната. Тук-там се вдигаха прашни лица да проследят минаването им, но повечето войници гледаха в земята, твърде уморени, за да имат време за любопитство.