– Ето, че цепите косъма на две, ваше величество. Врагът на природата е своенравният ум, защото от това своенравие идва арогантността…
– И презрението. Боен главатар, в такъв случай, изглежда, ще се изправим пред ужасен избор. Заслужава ли да бъдем спасени? Ти? Аз? Моите деца? Народът ми?
– Да не би решимостта ви вече да е разколебана?
Тя се обърна към него.
– А твоята?
Спакс зачеса брадата си с две ръце.
– Всичко онова, което каза Кругава, когато я изгониха. Премислял съм го много пъти. – Намръщи се. – Изглежда, че дори и Спакс от гилките може да ревизира възгледите си. Време на чудеса, явно. Мисля, че ще предпочета да го видя ето така: щом природата трябва да спечели накрая, то нека смъртта на нашия вид да е сладка и бавна. Толкова сладка и толкова бавна, че дори да не го забележим. Нека изчезнем и се стопим в своята тирания, от свят до континент, от континент до страна, от страна до град, от град до квартал, до дом, до земята под краката ни, и най-сетне до безсмислените триумфи в черепите на всеки от нас.
– Това не са думи на воин.
Тонът й беше рязък. Той кимна в тъмното.
– Ако е истина и Сивите шлемове се стремят да бъдат мечовете на възмездието на природата, то Щит-наковалня не е разбрал. Откога природата се интересува от възмездие? Огледайте наоколо. – Спакс махна с ръка. – Тревата израства отново там, където може. Птиците свиват гнездо, където могат. Почвата диша, когато може. Тя просто продължава, ваше величество, по единствения начин, който познава – с това, което е останало.
– Също като нас – промълви тя.
– Може би точно това Кругава можа да види ясно, а Танакалаян не може. Когато воюваме срещу природата, ние воюваме срещу себе си. Няма разлика, никаква разделителна линия, никакъв враг. Ние поглъщаме всичко в страст към
– Единственото проклятие, имаш предвид.
Той сви рамене.
– Предполагам, че има дар в това да можеш да видиш какво правим дори докато го правим. И с виждането стигаме до разбиране.
– Знание, което избираме да не използваме, Спакс.
– Нямам отговор на това, Огнекоса. Пред нашето бездействие съм безпомощен като всеки друг. Но е възможно
– Виждам лицето й, Спакс.
„Лицето й. Да.“
– Не е кой знае какво лице, нали? Толкова простовато, така… безжизнено.
Абрастал потрепери.
– Намери друга дума, моля те.
– Студено тогава. Но тя не полага никакво усилие, нали? Нищо величествено в облеклото й. Нито един накит. Никаква боя на лицето й, или на устните й, а косата й – толкова къса, толкова… ах, ваше величество, защо това изобщо ме безпокои? Но ме безпокои и не знам защо.
– Нищо… величествено – повтори замислено Абрастал. – Ако това, което казваш, е истина – и да, и на мен така ми се струва, – тогава защо щом я погледна виждам… нещо…
„Което не видях преди. Или което не разбрах. Все израства в ума ми, тази адюнкта Тавори.“
– Благородно.
Тя ахна.
– Да!
– Тя не воюва срещу природата, нали?
– Толкова ли е просто? Това ли е всичко?
Спакс поклати глава.
– Ваше величество, казвате, че непрекъснато виждате лицето й. Същото е и с мен. Обсебен съм и не знам защо. Рее се зад очите ми и се взирам в него отново и отново, сякаш очаквам. Очаквам да видя изражението, което ще придобие, онова единствено изражение на истината. Идва. Знам го и затова я гледам, и не мога да престана да я гледам.
– Тя смути всички ни – каза Абрастал. – Не допусках, че мога да се чувствам толкова обезпокоена, Спакс. Не е в нрава ми. Като някой древен пророк, тя всъщност ни отведе в пустошта.
– Докато ни доведе до дома.
Абрастал се обърна и пристъпи към него, с блеснали очи.
– А ще го направи ли?
– В онова благородство, Огнекоса – отвърна той шепнешком, – намирам вяра. – „Срещу отчаянието. Като Кругава. И в малката длан на адюнктата, като зрънце, чакащо да бъде посято, има състрадание.“
Видя как се разшириха очите й, а след това ръката й бе зад главата му и тя го притегли към себе си. Една силна целувка и го избута назад.
– Става студено – каза и тръгна към лагера. През рамо добави: – Би трябвало да можеш да стигнеш до лагера на ледериите преди разсъмване.
Спакс зяпна след нея. „Добре, изглежда, ще го направим в края на краищата. Качулатия, богът на смъртта, стоеше пред мен и говореше за страх. За страха на мъртвите. Но ако мъртвите познават страха, каква надежда имаме ние?“
„Тавори, бог ли стои в твоята сянка? Готов да ни предложи дар заради жертвата, която ще направим? Това ли е твоята тайна, нещото, което отнема целия ти страх? Моля те, наведи се и ми я прошепни.“
Но онова лице, там зад очите му, беше далечно като самата луна. И ако боговете дойдеха накрая да се струпат около нея, щяха ли и те да гледат в почуда крехката магия в шепата й? Щеше ли да ги изплаши?
„След като толкова плаши всички нас?“