САКАТИЯТ БОГ

– Вие отивате там, нали? Тази армия и войната, която предстои. Отивате да се биете за онази сила, да я вземете за себе си.

– Не съвсем, Прешъс Тимбъл. Онази сила… искаме да я освободим.

– И ако го направите? Тогава какво става?

– Не знаем.

– Непрекъснато говориш за малазанците. Те тук ли са? Те ли са една от армиите, тръгнали на тази война?

Араникт като че ли се канеше да отвърне нещо друго, но премисли и рече:

– Да.

– Аз съм от Едноока котка, град в Дженабакъз – каза Прешъс. – Бяхме завладени от малазанците. За тях е важно само да печелят и нищо друго, Атри-Цеда. Ще ви излъжат. Ще ви пронижат в гърба. Каквото и да виждате на повърхността, не вярвайте. Недейте. При тях нищо не е такова, каквото изглежда, никога.

– Сложен народ са…

– От първия им император започна всичко – изсумтя Прешъс. – Коварството, гибелното подвеждане – всичко, с което Малазанската империя си спечели лоша слава, започна с него. И макар той вече отдавна да е мъртъв, нищо не се е променило. Кажи на командира си, Араникт. Кажи му. Малазанците ще ви измамят. Ще ви предадат.

– Успя ли да говориш с нея? – попита Брис, щом тя влезе в палатката.

– Да, след като свърших малко странна работа – както казах, силата на Крепостите расте. Преди изобщо не можех да боравя с Празната крепост както тази нощ. Всъщност… – Отпусна се на постелята и започна да си смъква ботушите. – Не ми е никак приятно, но трябваше да го направя. Когато приключих, дори и най-интимните й мисли не останаха скрити за мен. Чувствам се… опетнена.

Той се приближи и я прегърна.

– Никакъв друг начин ли нямаше?

– Не знам. Може би. Но този беше най-бързият. Тя има някои интересни мнения за малазанците.

– О?

– Не им вярва. Народът й е пострадал по време на малазанското завоевание на Дженабакъз. Но въпреки цялата си неприязън отчасти признава, че накрая от това е произлязло нещо добро. Налагането на закони и правосъдие, и прочие. Не е притъпило омразата й обаче.

– Доверието. Винаги труден проблем.

– Е – каза Араникт. – Тавори наистина крие нещо.

– Вярвам, че това, което крие, е осъзнаването колко нищожни са шансовете й, Араникт.

– Но точно това е проблемът. Според това, което успях да доловя от Прешъс Тимбъл, малазанците никога не правят нещо, в което има вероятност да се провалят. Тъй че ако шансовете на Тавори са толкова лоши, колкото всички ние, изглежда, си мислим, какво пропускаме?

– Виж, това е интересен въпрос – призна Брис.

– Все едно. Те идват с нас до Коланси.

– Това ясно. А можем ли да им вярваме?

Араникт легна и тежко въздъхна.

– Не.

– Аха. Ще се окаже ли проблем това?

– Съмнявам се. Ако Прешъс Тимбъл се опита да извлече от Крепост, главата й ще се пръсне от цялата тази сурова сила. Твърде млада е и не знае какво прави.

– Хм. Може ли едно такова лично нещастие да изложи някой друг на риск?

– Би могло, Брис. Добре, че ме взе с теб, нали?

Той легна до нея.

– Какво стана с онази свенлива боязлива жена, която направих моя Атри-Цеда?

– Ти я съблазни, глупако.

– Блудния да ме бутне дано!

Тя се смъкна на колене с клюмнала глава, дишаше задъхано. Спакс навлече гамашите и се отдръпна от постелята в дъното на палатката.

– Най-хубавият десерт на света – подхвърли през рамо. – Бягай сега. Трябва да видя майка ти, а ако те мерне наблизо, ще разбере.

– И какво от това? – сопна се Спултата. – Не че и тя си е отваряла краката на теб, нали?

– О, и още как – изсумтя Спакс. – Като кралска хазна.

– Не си достатъчно хубав. И миришеш.

– Мириша като гилк от Бялото лице на Баргаст, жено, и едва ли си се оплаквала.

Тя стана и заоправя туниката си.

– Сега го правя.

– Майка ти става все по-грижовна към дъщерите си – рече той и зачеса с две ръце брадата си. – Духове на бездната, този прах влиза навсякъде.

Спултата се шмугна покрай него без повече приказки. Той погледа след нея, докато се скри в нощта, а след това тръгна покрай снабдителната палатка на кралския обоз. Отсреща бе палатката на кралицата, с двама стражи пред входа.

– Готова ли е за мен? – попита ги Спакс.

– Много късно е за това – отвърна единият, а другият се изсмя. Отдръпнаха се да го пропуснат. Той влезе в преддверието и после и във вътрешното помещение.

– Може ли да ходи? – попита кралицата.

– Ваше величество?

Абрастал допи останалото вино и вдигна бокала.

– Този ми е третият. Не чакам с особено нетърпение това, а това, че трябваше да слушам как една от дъщерите ми врещи като мирид с ръката на пастира на задника й, едва ли подобри настроението ми.

– Не е научена как го правят истинските мъже – отвърна Спакс. – Къде ме искаш сега?

Абрастал посочи единия ъгъл на палатката.

– Там. С извадени оръжия.

Бойният главатар вдигна вежди, но си замълча и отиде където му показаха.

– Това ще е нещо като портал – обясни Абрастал. – Може да преминат разни неща, а още по-лошото е, че ще ни е трудно да разберем какво виждаме – между нас ще има було. Ако положението се влоши, може да се разкъса било от онова, което е от другата страна, или ако ти преминеш.

– Аз да премина? Ваше величество…

– Млък. Наела съм те и ще правиш каквото ти се каже.